Владимир Димитров – Майстора

На 1 февруари 1882 година в село Фролош, Кюстендилско е роден големият живописец Владимир Димитров – Майстора.

В Кюстендил Майстора, както ще го нарекат по-късно, завършва прогимназия, но едва 14-годишен отива в София. За да изкара насъщния, работи като помощник ханджия. Момчето обаче се разболява от коремен тиф и се връща у дома.

Но съдбата била предопределила друго. Бъдещият художник оживява и се хваща на работа като бояджия. Така попада в окръжния съд, където изявява калиграфските си умения съвсем случайно и го назначават за писар. В свободното си време Майстора започва да скицира разсилния, другите писари, адвокатите и подсъдимите. Рисувал и пейзажи от околностите на града.

Талантът му не остава незабелязан и през 1903 г. открива първата си изложба в кюстендилското педагогическо училище. Към спечелените пари от продажбите неговите съграждани прибавили и доброволно събрани суми и така го подпомогнали да замине за София, където постъпил в Художественото индустриално училище в класа на Иван Мърквичка. Сред учителите му са имена като Петко Клисуров, Жеко Спиридонов и Антон Митов.

Още в студентските си години Владимир Димитров създава завършени художствени произведения, печели конкурси и получава прозвището Майстора. От неговите съвременници най-точно изразената оценката излиза от критика Чавдар Мутафов: „Ето живописецът! Истинският живописец, най-големият, който има нашето изкуство… Владимир Димитров-Майстора носи в себе си душата на някогашните ни майстори, на цяло едно минало и сигурно на цяло едно бъдеще.“

Силно влияние за формиране на художника са оказали философските възгледи на Толстой. Те са в основата и на нравствената му позиция по отношение на войната. По време на Балканската и на Първата световна война Майстора е военен художник в състава на Рилската дивизия на българската армия и в редица картини отразява живота на фронта – „Ранени“, „По Беласица“, „Инвалиди“, „На фронта на р. Струма“, „В гр. Скопие 1916“, „Завръщане от фронта“. Художникът-хуманист не изобразява драматичните сцени, изпълнени с ненавист и ожесточение. Търси да покаже изтощителните преходи и краткотрайните почивки, когато човек се отдава на скръбта по дома и родината. Но остава чужд на политическите настроения на голяма част от тогавашната българска интелигенция.

След войните Майстора се отдава изцяло на изкуството и се утвърждава като художник, отхвърлящ академизма в изобразителното изкуство. Той е сред най-ярките представители на създаденото през 1919 г. дружество „Родно изкуство“. Неговите представители са сродени от желанието да вникнат в душевността и вълненията на изстрадалия от войните и бедността обикновен българин. Сближава ги идеята да създадат родно по дух изкуство във всички области на художественото творчество.

През 1922 г. Майстора открива първата си изложба в Царския манеж, и бързо се превръща в културното събитие на София. Със събраните пари заминава за Италия по покана на художника Борис Георгиев. Отначало, за да припечелва нещо, Майстора прави портрети на чиновниците в българската легация. После рисува из Рим и през март 1923 г. излага 21 рисунки на изложбата на римските художници. Остава поразен от големите италиански майстори и когато се връща, с горчивина казва: „Нищо не работя и нищо не съм работил. Идете в Италия и ще ме разберете.“

Пътуването му до Италия ще бъде и своеобразен капан. Там Майстора среща американския меценат Джон Крейн, който се славел със своята славянска нишка. Джон бил син на Чарлз Крейн, чиито далечни прадеди били славяни. Воден от тази връзка, американецът направил славянско училище в Чикаго през 1902 г. и си поставил като цел да покровителства славянски художници.

Джон Крейн продължил делото на баща си с не по-малка страст. Така се стигнало и до „сделката“ му с Майстора, малко след запознанството им в Рим. Джон Крейн предложил на художника договор, който се смята за най-неизгодната сделка в живота на българина – срещу 40 000 лири американецът откупил картините, който Майстора щял да нарисува в следващите четири години. Меценатът финансирал и три пътувания на художника – до САЩ, до Истанбул и до Италия.

Журналистът Христо Бръзицов описва една своя среща с Майстора върху страниците на тогавашния вестник „Литературен глас“(1930): „Познавах го отпреди. Срещнахме се на улицата. Владимир Димитров-Майстора беше със същия библейски образ: с дълга брада, благ глас, тих, скромен, аскет. Запътихме се за дома му и той заговори с голяма любов за родното си село, което първо му „дало цветовете“ за палитрата – с буйната си растителност, свежите си утрини и омайни залези. Продължи да разказва за пътуването си из Европа, за прочутите национални галерии, за престоя си в Ню Йорк. Там се срещнах с американския сенатор Чарлз Крейн – довери ми тихо Майстора. – Той ми възлагаше непрекъснато нови поръчки и аз работех само за него. Беше „болен“ за картини и особено за картини от моя жанр. Не смееше да ме запознае с никого, за да не се яви конкурент-купувач. Толкова бях зает с рисуване, – продължава изповедта си Майстора – че когато ме попитат какво съм видял от Америка, просто не мога да отговоря – аз живеех само за и със картините си. И може би по-добре, че не се взирах повече в тамошния живот, защото колкото можах да съзра, не ми допадна. Чужди сме ние на оня дух…“

Джон Крейн придобива от живописеца около 80 картини, а самият договор е прекъснат през 1931 г.

Близо 27 години (1924 – 1951) Владимир Димитров-Майстора работи в своя роден Кюстендилски край, в село Шишковци. Рисува селския бит, народните обичаи и празници, търси характерните особености на българския национален тип и връзката между хората и природата.

Така се раждат „Моми“, „Моми-сестри от с. Дивля“, „Радомирско“, „Цветница“, „Фамилия“, „Девойка от Кюстендилско“, „Жътварка“, „Мома с ябълки“, „Жътварка от с. Шишковци“, „Жътвари на обяд“, „Копачки“, „Селско момиче сред макове“ и много други.

„Трудно е да се каже какво най-много го привличаше в природата. Но винаги търсеше в нея нежността… Откриваше я на неочаквани места, но много често в цветята и преди всичко в маковете. Цял живот не престана да ги рисува и дори казваше, че е научил всички начини, по които цветовете се нареждат около тичинките. Разбира се, не по-малко интересни му бяха и хората. Дълго търсеше моделите си и често ги откриваше на съборите, на които много обичаше да ходи. Там се събираха много хора, но никак не беше лесно да склони да нарисува някого. Съществуваше поверие, че изобразеният е като вградената жертва и смъртта му е неизбежна, защото душата и силата му са взети. Известно е, че в живота на Майстора не е имало по-голяма страст от рисуването. Това осмисля цялото му съществуване, но… той имаше и още едно силно увлечение. Свиреше на тамбура. И много обичаше да пее – особено народни песни. Това като че ли беше втората му наслада след рисуването.“ – разказват близки.

Васил Стоилов, друг наш голям майстор на четката, близък приятел и почитател на Майстора, е оставил спомените си в ръкопис: „Всичко у него не беше като у другите; неговите навици, начин на живот, желанията му, нешлифованият кюстендилски диалект, облеклото и походката, лаконичният и точен отговор на всеки зададен му въпрос.“ ; „За Майстора живописната творба непременно трябва да отразява вечния живот: това беше лайтмотивът на всяка негова мисъл и заключителен акорд на философските му размисли за изкуството…“.

Владимир Димитров – Майстора умира на 29 септември 1960 година в София.

(Клуб 50+).