„Най-честният сатирик и публицист в българската литература“ – Стоян Михайловски

„Потомък на стар български възрожденски род от Елена, дал такива дейци като митрополит Иларион Макариополски (негов чичо) и просвещенеца Никола Михайловски (негов баща), Стоян Михайловски се откроява като най-сложната фигура на философ, моралист и сатирик в българската литература. И на този най-жлъчен и мрачен сатирик беше съдено да напише най-светлия химн на българите, който от десетилетия в утрото на 24 май изпълва сърцата ни със свежест и вяра:

Върви, народе възродени,

към светли бъднини върви…

Никак не бе случайно, че именно този сатирик написа „Химна на просветата“ – сам той бе по дух просвещенец. Един закъснял просвещенец, комуто – за разлика от неговите деди и отци – не бе съдено да разгърне възродителско-просветителската си енергия във възрожденска България, а да вижда как нова България върви „от развала към провала“ в едно буржоазно дребнаво време на ниски политически страсти и вулгарни материални интереси. Той трябваше да бъде съвременник на Софроний и Берон, а бе принуден да води цял живот борба с „духа“ на „шарлагановци“, на провинциалните големци и коронованите особи. И не е случайно, че друг жанр, с който става всенародно популярен, е типично просвещенски – баснята. Поне две негови басни – „Бухал и светулка“ и „Орел и охлюв“, се знаят от всеки българин. “  (Св. Игов)

Житейският му път започва на 7 януари 1856 година в град Елена. Учи в цариградския имперски лицей „Галата сарай“, после учителства в Дойран. След това отива да следва в Екс ан Прованс.  Вестта за избухването на Освободителната война го връща в Родината, но внезапна болест го отдалечава паметните сражения. След Освобождението е съдия и адвокат в Свищов, София, Търново и Пловдив. Заедно с това създава и пише за първите издания – в. „Софиянец“ (1879) и в. „Народний глас“. По-късно сътрудничи в сп. „Мисъл”, където за първи път помества текста на „Върви, народе възродени”. В следващите десетилетия написва десетки книги със сатири, стихотворения, сонети, басни, сатирични драми (диалози), памфлети, очерци, сентенции и афоризми, голяма част от които не успява да издаде, докато е жив. През това време е и народен представител, участвайки активно в изграждането на новата българска държавност и култура. Често сменя професии и служби, неведнъж уволняван и преследван. Отвсякъде си тръгва разочарован, огорчен и отвратен.

През 1897 г. написва знаменитата „Книга за българския народ”, в която осъжда Стамболовисткия режим, тоталитарната власт и своеволията спрямо народа, а  в статията „Потайностите на българския дворец” остро изобличава княз Фердинанд. Следва съд, условна присъда и уволнението на Михайловски като преподавател.

Писателят умира в София на 3 август 1927 година. 

„Най-честният сатирик и публицист“, както го определя Антон Страшимиров, оставя нравствени, философски и политически прозрения, които са смайващо актуални до днес. Остава и с „гордо предизвикателната си творческа позиция, дала плодотворни подтици на българското литературно развитие –  повече, отколкото може да се предполага за въздействието на един самотник.“ (Св. Игов)

Августина САВОВА