ТВОРЧЕСКОТО ДЕЛО НА МИШО ТОДОРОВ

Сред имената на българските композитори, които почитаме като класици на нашата музика, редом с автори като Добри Христов, Панайот Пипков, Петко Стайнов, Панчо Владигеров, скромно стои името на един музикант, чието творческо дело и до днес остава повече обвеяно в легенда, отколкото изследвано и популяризирано. Става дума за Мишо Тодоров.

Той е роден през 1890 г. в Сливен. Родителите му са хора със специални интереси към изкуствата и по специално към музиката. Родственик на неговата майка е големият румънски поет и композитор Антон Пан (Anton Pann, ок. 1794-1854), българин по произход, роден в Сливен, автор на музиката на румънския национален химн.

Яркият музикален талант на Мишо Тодоров се проявява много рано. Най-ранната му съхранена композиция е написана около 1898 г., а към 1905 г., макар и само 15-годишен, той вече е автор на редица творби, подписани гордо с псевдонима Вили Сливенков (Willi Slivencov), сред които е и един „Романс” по текст на Сирак Скитник. Голямо значение за формирането му като композитор през тези ранни години имат двама бележити музиканти: Йосиф Каломати (1857-1918) и Михаил Райнов (1863-1950).

През 1907 г., едва 17-годишен, Мишо Тодоров заминава за Франция, за да учи музика. След една година, прекарана в Монпелие, той продължава образованието си в Женева, Швейцария, където в 1911 г. се дипломира с три специалности: цигулка, пиано и композиция. В Женевската консерватория негов преподавател е Емил Жак-Далкроз (Emile Jaques-Dalcroze, 1865-1950), създател на система за музикално възпитание. Общуването с Жак-Далкроз насочва трайно Мишо Тодоров към музикалната педагогика. Идеята да преподава музика и да създава музикални произведения, адресирани към младите хора се превръща в изключително важна за него.

През 1911 г. композиторът се завръща в своя роден град с надежда скоро да продължи образованието си. Периодът на войните 1912-1918 отлага намерението му с повече от едно десетилетие. През 1923 г. получава възможност да учи в Дрезден, Германия, където по същото време учат и други двама български композитори – Петко Стайнов и Димитър Ненов. В атестациите му, получени при завършване на Висшето училище за музика, са записани най-ласкави отзиви, сред които четем:

„Той прояви не само отлични способности по теория, но се показа с цялото си усърдие и цялата си прецизност като творец”.

„Неговият талант заслужава голямо уважение”.

Първите публични изяви на Мишо Тодоров в българския музикален живот са от второто десетилетие на XX век. През 1910 г. печатница С. М. Стайков в София публикува песента му „Дрямка” („Дали младост да догоня”) по стихове на Александър Балабанов, отличена със сребърен медал за композиция в Женева. Няколко години по-късно софийското нотно издателство „Орфей”, в което основна фигура по онова време е Панайот Пипков, публикува кабаретни песни от Мишо Тодоров, печелещи популярност в изпълнения на Стоян Миленков (Джип). По същото време в печата се появяват първите отзиви за творчеството му. През 1919 г. Мишо Тодоров, съвместно с Ангел Сладкаров, Кръстьо Сарафов и маестро Георги Атанасов участва в създаването на столичния оперетен театър „Ренесанс”, полагайки основите на българската професионална оперета.

От 1920 г. Мишо Тодоров се установява в своя роден Сливен. Заема се със създаване на основни за града музикални институции: през 1933 г. съвместно с диригента Петър Стратев основава Сливенския симфоничен оркестър, през 1944 г. заедно с режисьора Илия Арнаудов основава Сливенската опера, през 1946 г. – Сливенското средно музикално училище, а през 1959 г. – Детската музикална школа. Дълги години работи като учител по музика в гимназия „Добри Чинтулов”, където ръководи духов оркестър „Орфей”, симфоничен оркестър „Йосиф Каломати” и хор, а освен всичко това организира и ученически сценични спектакли. Работата с децата го вдъхновява и го кара да се чувства истински щастлив. През 1928 г. той описва в дневника си част от своя работен ден така:

„Учениците чакаха влизането ми. Любознателните малки главички отправиха светлите си погледи към мен. Искаха пак музика. То се виждаше, те толкова много обичаха да им се свири! Свиря им. Ето една отзивчива и много искрена публика. Тям са чужди умуванията за изкуството. Нищо не желаят да знаят за законите му. Искат само музика и музика. Аз чувствам възторга им. Тоновете грабват младежките им кристални сърца, обливат душите им със свежа роса, и те са толкова доволни и щастливи в своите 16 години. Виждам искрения им възторг. Лицата им не лъжат. Те още не знаят да ги маскират. … Звънец. Делничността безцеремонно нахлу отвсякъде. … По коридорчето изпищяваха откъслеци на моден чарлстон от осмокласник, който се готвеше вече за житейска зрелост. Приятен мирис от двете липи пред моите прозорци нахлу в салона. Залових се пак с оная трудна Скрябинова соната, толкова странна и нова по хармония, но толкова строга по форма! … От високия, приличен на царска корона връх на Сините камъни, гордо очертан, полъха тайнствения лъх на Балкана. Колко е потайна неговата негласна песен – не е ли тя по-дивна и по-мощна от нашите музикални съчинителства! Кой щастливец би могъл песента на този великан да долови и с тонове да нахвърли върху бялата клавиатура?”

При цялата педагогическа и обществена ангажираност на Мишо Тодоров, негово основно занимание остава композирането. Музикално-сценичните творби заемат централно място в творчеството му. От ранна детска възраст той е влюбен в театъра, в сцената. Първата му детска оперета „Горски цар” е написана в 1911 г. по едноименната балада на Гьоте. В началото на 20-те години се появява шедьовърът „Малката кибритопродавачка” по приказката на Андерсен. Следват „7-тях братя лебеди” също по Андерсен, „Актьори-странници”, вдъхновена от популярното в Европа и у нас преди Първата световна война творчество на Луи Бордез, „Мъдрият цар” по Добри Немиров, „Рубин – златното сърце” по Борис Борозанов. Тези творби превръщат Мишо Тодоров в най-известния автор на детски оперети у нас през 20-те и 30-те години на XX век. Друга съдба има неговото музикално-сценично творчество за възрастни. Истински успех получава само първото му подобно произведение – музикалната идилия „Ветрената мелница”, написана през 1925 г. по едноименния разказ на Елин Пелин. Музикалната драма „Иванко – убиецът на Асеня I” по Васил Друмев и оперетата „Хаинбоазкият хайдутин” по текст на Йордан Василев – Богдар остават не докрай завършени, а оперетата „Ахимира” с японски сюжет по текст на Йокашимо Йойхата не е поставяна на сцена.

В периода между двете световни войни името на Мишо Тодоров добива известност не само с детските оперети, но и с неговите шлагери и романси. Песни като „Спи градът”, „Печални хризантеми”, „Китарен звън”, „Молитвена броеница”, „Душата на Орфея”, „Като малка пеперуда нежна”, „Когато вишните цъфтяха” са записвани на грамофонни плочи и разпространявани в големи за времето си тиражи. Някои от тях като „Изгнаник”, наричана също „Самотна лодка” („Тихо полъхва вечерник прохладен”) се радват на особена популярност не само преди, но и след 1944 г. Не толкова известни, но не по-малко значими остават произведенията на Мишо Тодоров в областта на класическата вокална лирика и на хоровата музика – светска и църковна. Интересна особеност на неговото творчество е, че то търси път към всеки слушател, независимо дали той е любител, или професионалист.

Високо ценени и награждавани са инструменталните му творби. През 1923 г. неговите „Българско рондо” и „Българска рапсодия” са публикувани в Дрезден. Една година по-късно Министерството на народната просвета го удостоява със специална премия и по този повод софийският „Музикален вестник” отбелязва:

„Окончателното решение на музикалната секция на министерството на Просвещението за даване на премии за музикални творения, съгласно Закона за поощрение родната литература и изкуство, е следното: от предвидените две премии, едната да се даде на г. Панчо Владигеров за неговия виолин-концерт [Концерт за цигулка и оркестър №1 във фа минор, оп. 11 – бел. СтХ]; другата премия остава свободна. Помощи да се дадат на г. г. Цанко Цанков, Асен Найденов и Мишо Тодоров. В последствие, по решение на главната комисия, оставената свободна премия е дадена на г. Мишо Тодоров.”

Мишо Тодоров напуска този свят през 1967 г., изпълнен с планове за нови творби и музикални инициативи: през последните години от живота си той работи активно върху проект за създаване на Музей на музиката, една мащабна и уникална за България идея, която остава нереализирана. В края на неговия дневник са записани думи, звучащи като изповед и разкриващи собствената му житейска равносметка:

„Трябва да призная, че моят път не беше покрит с рози и цветя. Напротив, той беше стръмен и неравен. Борих се с предразсъдъци, недоверие, ненавист и злоба, макар поднесени в елегантна форма. Всичко това не ме сломяваше. Напротив, закрепна у мен борческия дух за нова творческа работа, на неприятностите отговарях с нова творба, като мълчаливо с гордост понасях обидите. Казвах си: делото преди всичко, защото мъките около това дело отминават, а резултатите остават, те са дълготрайни.”

Проф. Стефан ХЪРКОВ