На 13 октомври 1925 г. в град Грантъм е родена Маргарет Тачър, първата жена премиер и най-дълго управлявалият министър-председател в историята на Обединеното кралство. Днес Ви разказваме за живота и политическата кариера на т.нар. Желязна лейди.

Маргарет Тачър става член на парламента през 1959 г. и произнася първата си реч на следващата година. В интервю през 1970 г., когато е вече министър на образованието, казва: „Много години ще трябва да минат, докато жена оглави Консервативната партия или стане министър-председател. Не вярвам да доживея до такъв момент“. Само 9 години по-късно Тачър наследява лейбъриста Джеймс Калахън на министър-председателското място и прекарва на „Даунинг Стрийт“ 10 следващите 11 години и 209 дни – време, през което преобразува британския политически, икономически и социален пейзаж. Задържа се на премиерския пост по-дълго от всеки неин предшественик през последните над 150 години и е първата жена, заела тази длъжност в британската история.

Родената през 1925 г. Маргарет Робъртс е дъщеря на бакалин от град Грантъм, който освен това е и мирянски проповедник в методистката църква и член на градския съвет. Самата тя завършва частна гимназия и се числи към средната класа. След завършването на Оксфорд със стипендия работи известно време в химическа лаборатория /където участва в създаването на първия мек замразен сладолед/, а след това учи право. В изборите през 1959 г. като кандидат на Консервативната партия /торите/ става член на парламента от Финчли, благодарение на своя съпруг Денис – проницателен заможен бизнесмен, който винаги я е подкрепял в кариерата ѝ. Последвалото бързо израстване в правителствените кръгове безспорно се дължи тъкмо на онези качества, заради които фирмата „Империъл Кемикал Индъстрийс“ е отказала да я наеме след университета: „Тази жена е вироглава, инатеста и опасно своеволна“.

Противно на масовите очаквания, през 1975 г. Тачър измества дотогавашния лидер на торите Едуард Хийт от ръководната позиция в партията. Първоначалната ѝ сговорчивост обаче скоро се изпарява. През т.нар. Зима на недоволството страната е залята от промишлени стачки против лейбъристкото правителство и водачката на опозицията Тачър започва постепенно да призовава за все по-радикални мерки за осъществяването на свободна пазарна икономика. Това осигурява на торите победа в парламентарните избори през 1979 г. и в новата си роля на министър-председател Маргарет Тачър съживява до забележителна степен прогнилата и омаломощена Британия, която се е превърнала в новия „болен човек на Европа“. И докато Лейбъристката партия се бори с екстремизма в своите нестройни редове, непокровителственият консерватизъм на Тачър се оказва привлекателен за стремящите се към замогване избиратели от работническата класа и тя печели още две победи на парламентарните избори.

На партийната конференция през октомври 1980 г., когато всички около нея я призовават да направи компромиси и да се върне към по-ограничената политика на Хийт, тя обявява безапелационно: „Не очаквайте обратен завой от тази дама.“ Без капка колебание отрича следвоенните пораженчески настроения и по чърчилски инжектира в националното съзнание ново усещане за гордост и жизненост. Приватизира зле управляваните държавни предприятия и се стреми да намали държавната намеса в икономиката и бита на хората. Изказването ѝ „Общество на този свят не съществува“ често се цитира извън контекста му. А то изразява твърдото ѝ убеждение, че най-вече самият индивид е отговорен за собственото си благополучие.

Когато през 1982 г. аржентинската военна хунта превзема Фолкландските острови, малцина допускат възможността Великобритания да започне война 8000 мили от собствените ѝ брегове; Тачър обаче заповядва създаването на експедиционен корпус, вдъхновява нацията към победа над тираничния агресор и си възвръща Фолкландските острови.

В международната политика си партнира успешно с Роналд Рейгън, президента на САЩ от 1981 г. до 1989 г. – бивш актьор, обект на редовни подигравки в Европа, но и превъзходен оратор. И най-странното е, че при всичките му ясни и широкомащабни идеали и благия му чар, и въпреки безразсъдството на скандала „Иран – контри“, той се доказва като един от най-великите съвременни президенти, след като ненавистта му към съветския тоталитарен режим – „империята на злото“ – довежда до надпревара във въоръжаването, позволила му да спечели Студената война и съответно причинила разпада на съветската империя. Дневниците на Рейгън, който умира през 2004 г., потвърждават тясното му партньорство с Тачър. Заради това, че споделя Рейгъновия антисъветизъм, съветският печат ѝ дава прозвището Желязната лейди, което тя приема с огромно удоволствие. Френският президент Франсоа Митеран пък я описва като притежаваща „очите на Калигула и устата на Мерилин Монро“ – уникално съчетание от агресивност и женственост, което е в основата на много нейни карикатури. А Рейгън и Тачър установяват контакти с новия съветски лидер Михаил Горбачов – той, според нея, е „човек, с когото можем да правим бизнес“ – и насърчават въвежданите от него реформи, придружени с отказването му от репресии и имперски амбиции.

През 1984 -1985 г. ѝ се налага да се справи със стачката на миньорите, предизвикана от намеренията за затваряне на много от каменовъглените мини. Тя възприема стачката като опит да бъде свалено правителството ѝ и я потушава: изтощава протестиращите, разчупва хватката на профсъюзите и мобилизира полицията и армията да прекратят насилствените действия на миньорите. Освен че поставя на изпитание способността ѝ да управлява, стачката слага и край на опитите от страна на недемократичните профсъюзи да се налагат над британското правителство, използвайки стачниците като средство за изнудване.

Нови размирици обаче са предизвикани от последвалия ѝ опит да въведе т.нар. обществени такси /прекръстени от населението на „изборни такси“/. Противопоставянето ѝ на по-тясното сътрудничество с Европейската общност подкопава още повече доверието в нея, и то точно след като финансовият ѝ министър е подал оставка. А последвалата оставка и на зам.министър-председателя Джефри Хау принуждава консерваторите да изберат ново ръководство през 1990 г. Тачър е свалена от власт посредством преврат, изоставена е от почти целия си кабинет, и се изнася със сълзи от „Даунинг Стрийт“ 10. Две години по-късно Тачър получава титлата баронеса и заема място в Камарата на лордовете, а съпругът ѝ става баронет.

Заедно с президента Рейгън, Тачър е един от архитектите на успеха на капиталистическите демокрации над комунизма по време на Студената война; спомага за премахването на Желязната завеса и др. Спечелва и привидно невъзможна война, преобразува склерозиралата Британия в здрава и съживена страна, прави Лондон европейски финансов център, разбива мощта на профсъюзите и се превръща в глобална политическа звезда – все несравними с никого постижения. Дори министър-председателят от Лейбъристката партия Тони Блеър признава, че в много отношения се явява неин наследник. В наше време никой друг британски министър-председател не е поляризирал така силно общественото мнение: левицата и до днес я ненавижда. Но ако живеете сега във Великобритания, обществото, сред което се намирате, е до голяма степен творение и на Маргарет Тачър – най-великата фигура начело на страната от времето на Уинстън Чърчил.

Умира на 8 април 2013 г. в Лондон.

/По материали от книгата „Титаните на историята“ от Саймън Монтефиоре/

Снимка: http://pixabay.com