Преди век и половина за най-просветен в България се е считал тоя, който познавал буквите и можел, макар и със запъване, да прочете някоя молитва. Бащите, които искали децата им да не бъдат слепи за книгите, ги изпращали да слугуват при някой учен абаджия /шивач/ – хем занаят да учат, хем, когато благоволи, майсторът да им разкрие тайната на буквите. Прояви ли се в „книжелюбие“ детето, ако баща му има средства, изпраща го да се учи в гръцко или в друго чуждоземско училище. Ала щастливците не са повече от стотина из цяло Българско.

И така до 1824 г., когато в Брашов се появява книгата „Буквар с различни поучения, собрани от Петра х.Беровича за българските училища“.

Роден около 1795 г. в Котел, Петър Берон завършва килийно училище и гръцка школа в родния си град, слугува две години при един абаджия във Варна, а от 1817 г. се записва в прочутото гръцко училище на Константин Вардалах в Букурещ. През деня сам учи, а в късните следобедни часове и вечер обхожда домовете на по-заможните българи и преподава частни уроци на децата им, за да се издържа, да има с какво да си купи хляб.

Придобил солидни знания за времето, усвоил добре гръцки, влашки и турски език, учил френски и немски, история, философия, физика, химия, математика, Берон се заселва в град Брашов. Настанил се като домашен учител в дома на сливенеца Антон Иванович, Берон продължава да допълва познанията си чрез самоподготовка. Оценил добре способностите на Берон, през 1826 г. Антон Иванович го изпраща заедно със сина си да учи медицина в Хайделберг, а после в Мюнхен.

Десетина години Петър Берон упражнява лекарската професия. После търгува с аби, за да се засели в Париж и близо две десетилетия да се отдаде изцяло на научни занимания. Напечатва на френски и немски повече от 25 научни труда в областта на физиката, химията, математиката, астрономията, геологията, философията.

Още като учител в Букурещ по образец на „Еклогара“ на известния гръцки педагог и писател Дарвар, Петър Берон съставя ръководство за преподаване на децата. В Брашов разширява учебника си и го издава с помощта на Антон Иванович.

„Когато изпрево видях по други места, чи децата начеват да четат на книги, писани по техния език, познах колко зле струват по нас учителите, и колко напразно муки теглят горките деца. Защо като преминат младостта си в школата със толкози страх и треперение, излязат и не знаят барим имято си да пишат, нити да си сметат, щото заемат и дават…

…Ни един не си намери да смили несчастните деца и да сочини за тях някоя книжка. Това дело восприех аз…“

Така авторът обяснява подбудите за написването на малката книжка „Буквар с различни поучения…“ Без да предполага, че тя ще остави такива трайни следи в духовното развитие на българския народ, че след Паисиевата „История славяноболгарская“ тя ще бъде второто стъпало, през което ще мине българската духовна подбуда, че тя ще открие нова ера в нашата педагогическа мисъл и нов етап в развитието на учебното ни дело, че с право ще я смятат за първата българска детска книга.

„Буквар“ по него време означава „учебник“ и авторът се е постарал да отговори на това изискване. В предговора Берон се опълчва срещу недостатъците на килийното училище у нас, където „напразно муки теглят горките деца“. Една от основните пречки, според него, е методът на обучението. Така например в килийните училища буквите се изговаряли с техните имена – АЗ, БУКИ, ВЕДИ, ГЛАГОЛ и т.н., което се спазвало и при съставянето на думите. За да прочетеш например думата БАБА, трябвало е да произнесеш: БУКИ-АЗ-БУКИ-АЗ-БАБА. Петър Берон обосновано отрича придатъците и препоръчва при четене буквите да се именуват с чистите им звукове – така както ги четем и днес: А, Б, В, Г и т.н.

След предговора букварът на Берон има още седем дяла. От тях всъщност само първата част може да се счита за буквар, защото в нея са дадени азбуката, указания за някои елементарни граматични категории като сричка, съществително, прилагателно… Вторият дял съдържа в новобългарски превод няколко молитви, а от трети до шести дял включително – със своите „Добри съвети“, „Умни ответи“, „Басни“ и „Различни истории“ – като цяло книжката на Петър Берон стои близо до днешните наши читанки.

Най-голям е седмият дял – „Физически сказания“. Тук за първи път в българската учебна книжнина се правят описания на често употребявани продукти като сол, кафе, захар, памук, говори се за малко познати на българите животни – маймуна, слон, кит, а в края намираме популярна анатомия на човека и няколко елементарни здравни съвета.

В последния дял „Аритметика“ съвсем накратко, само с примери, са дадени четирите основни аритметични действия.

И не е трудно да се направи изводът, че книжката на Петър Берон не е никакъв буквар, а истинска учебна енциклопедия. При това написана на жив, говорим народен език, изпъстрена с много рисунки и илюстрации. Така децата получават вместо неразбираемите църковнославянски книги „Часослов“, наречен още „Наустница“ /че целият е трябвало да се научи наизуст/, „Псалтира“ и „Апостола“, една малка по обем книжка със занимателно четиво, с мъдри мисли на велики хора, с увличащи „различни истории“, четива за хора, природни явления, животни, които привличат интереса и разкриват пред детето света, в който живее.  

Книжката на Петър Берон, която заради изрисувания на задната корица делфин става по-популярна под името „Рибен буквар“, бележи исторически етап в развитието на педагогическата ни книжнина. Тя е смел опит да се създаде детска книга със светско съдържание и със светска възпитателна насоченост.

Истинска новост за времето си, „Рибният буквар“ е бил търсен не само от учители, но и от всички културни българи. Още тогава големият руски историк и славяновед Юрий Венелин възкликва: „Не съм виждал нито един руски буквар, който да може да се сравни с достойнствата на тая доста поучителна книжка“. А трима сливенци пишат до Петър Берон: „Като изразяваме своята искрена признателност към Вашето великодушие, че сте благоволили да обогатите училищната ни библиотека с това Ваше съчинение, ний не можем да не представим на яве сърдечната своя радост, като гледаме, че и помежду нашия народ се намират мъже, които със своите високи познания да го направят известен и да му дадат почетно място помежду учения свят.“

Не скъпят ласкавите си думи и излизащите през Възраждането ни български вестници. Ето само две оценки на в. „Македония“ и „Дунавска зора“ за Петър Берон и неговото дело: „Никой друг не е възвесил на такава почит българския дух с учението си като той.“; „Историята ще има да говори за тоя великий мъж между най-великите мъже, най-отличний в науката и първий син български“.

Към думите на Бероновите съвременници не би могло и не е нужно да се прибавя и думица.

Из книгата „Български светини“ на Данко Димитров