Маргьорит Дюрас : „Човек може да гледа, но за да вижда, трябва да се научи.“

Смятана за представителка на течението на т.нар. „нов роман”  в литературата, Дюрас всъщност има твърде индивидуален и неопределим творчески почерк.  Основните теми в творчеството ѝ са жената любовница, майка, домакиня, „себенамирането”, алкохолното опиянение. Появява се на литературния хоризонт в годините на войната, преминава през различни модни за времето си литературни увлечения,  не се задържа в нито едно от тях, за да открои с цялото си творчество един противоречив, но обаятелен профил. Българският читател я познава от преводите на „Любовникът“, „Похищението на Лол В. Щайн“, „Любовта“, „Модерато кантабиле“, „Бараж срещу Пасифика“, „Хирошима, моя любов“ (киноповест), „Емили Л.“ и др.

Биографията ѝ предопределя донякъде търсенията ѝ и стремежа за мащабно отразяване на света и човека. Родена  на 4 април 1914 г. в предградие на Сайгон (тогава Френски Индокитай, днес Виетнам), Маргьорит Жермен  Мари Донадийо, която по-късно приема псевдонима Маргьорит Дюрас, израства в семейство на учители във френската колония. Този период ще бележи живота и творчеството ѝ завинаги. През 1921 г. баща ѝ умира, което принуждава семейството да се върне във Франция, където живеят две години и половина. Тази смърт е жестоко събитие за бъдещата писателка, което тя преживява тежко. В Сайгон  постъпва в гимназия.  През 1928 г. майка ѝ купува малка концесия в Индокитай, но е измамена от колониалната администрация: земята се оказва необработваема, което причинява разорението на семейството. Това преживяване, както и особените отношения, които младото момиче поддържа с майка си и двамата си братя, ще бъдат решаващи в бъдещата ѝ работа. По-големият брат бие сестричката си, като от това не се въздържа и майката.

„Тя не ни обичаше. Мен и Паоло. Не знам защо. Никога не съм мислела, че може майка да на изпитва любов към децата си. Харесваше мен малко повече, защото се справях добре в училище,

но Паоло не беше добре… психически. Изпитвах повече болка за него, отколкото за себе си. Исках да умра, когато той си отиде, наистина исках.“ казва Дюрас в болезнено откровено интервю пред Ню Йорк Таймс.

След неуспешната инвестиция на г-жа Донадийо фамилията се разорява. В резултат от това вдовицата изпада в депресии, останалата у нея любов отдава само на най-големия си син, който е страстен пушач на опиум и краде оскъдните спестявания на семейството. Бъдещата писателка описва брат си така:

„Нехранимайко, без скрупули, без угризения, може би без никакво чувство. Властен, той ни плашеше. Вероятно оттам идва това недоверие, което винаги съм изпитвала към мъжете.“

След като получава бакалавърска степен по философия, младата Маргьорит Дюрас се установява за постоянно в Париж. Посещава там юридическо училище. Учи право и политология. В Париж се запознава и с бъдещия си съпруг Робер Антелм, с когото сключва брак през 1939. С дипломата си по политически науки в ръка,  започва кариерата си като секретар в Министерството на колониите .

През 1942 г. Маргьорит Дюрас е назначена като генерален секретар на Организационния комитет за книгата, отговорен за разпределянето на нормирана квота за хартия на издателите. През този период  се среща с интелектуалци с всякакви убеждения. Страстта към писането я завладява и  създава първия си роман – „Безсрамните“ („Les Impudents” ). Той е фамилна история и според критиците „още в него се чувства музиката, която струи от почти всички книги на Дюрас, както и трудно уловимата атмосфера на човешката самота.”.

Заедно със съпруга си, Маргьорит се поставя в служба на Френската Съпротива, има срещи с Франсоа Митеран , тогава лидер на мрежа от бойци на

организацията . Хванат в засада  , Робер Антелм е депортиран в концлагер и е освободен едва в края на войната. Двойката се развежда през април 1947 г. , а Маргьорит се омъжва за Дионис Москоло, от когото  има дете – Жан Москоло.

През 1950 г. Маргьорит Дюрас напуска Френската комунистическа партия, в която членува три години. През 1952 г. публикува „Морякът от Гибралтар”, а през 1955 година „Площадът”. През 1957 г. тя се запознава с Жерар Жарло, с когото си сътрудничи в множество театрални и кинематографични адаптации. В същото време личният ѝ живот е нарушен от две големи събития: тя се разделя с втория си съпруг и майка ѝ умира.

Продължавайки своята литературна работа, Маргьорит Дюрас публикува „Модерато кантабиле“ през 1958 г . Хонорарите започват да ѝ носят известно облекчение, което ѝ позволява да се премести в самостоятелна къща.

Маргьорит пише две нови книги, „Тетрадки от войната” – дневник, публикуван чак след смъртта ѝ и „Спокойният живот”. Следващият ѝ роман, „Бараж срещу Пасифика” , обявен за роман, но всъщност автобиографичен разказ за борбата на майката на Маргьорит с корумпираната колониална администрация. Той е адаптиран за киното през 1957 г. След това романистката започва  филмовата си кариера като сценарист . Написва сценария за филма „Хирошима, моя любов”, режисиран от  Ален Рене през 1959 година. През 1959 филмът на Ален Рене, за който Маргьорит Дюрас написва диалозите, е представен в Кан. За този сценарий тя е номинирана за Оскар за най-добър оригинален сценарий на 33-тата церемония по връчване на наградите .

През 1963 г. започва да пише „Вицеконсулът”, след което през 1964 г. публикува „Похищението на Лол В. Стейн” , нов роман, а на следващата година първата си

театрална творба, „Театър“ (том I, издание на Gallimard). Активна в събитията от май 1968 г.,  продължава да разнообразява театралната си дейност, като създава пиесата „Английската любовница” („L’Amante anglaise“), режисирана от Клод Реги.

Авторката има първи успех в театъра , след като сама драматизира   разказа си „Цели дни сред дърветата” . Недоволна от адаптациите, направени по нейните

романи за киното, Маргьорит Дюрас решава  да заснеме първия си филм , „La Musica”  (1967), след това  „Détruire, dit-elle”(1969) .Открива страстта си към киното, което смята за „идеалното място за думите“. С истинско увлечение Маргьорит  продължава през 1975 г. с „India Song” , който ѝ носи наградата от Френската асоциация на арт-кината. Краят на 70-те години е много плодотворен за писателката, която прави няколко игрални филма. През 1985 г. слага край на кариерата си като режисьор с последния си филм „Децата” (“Les Enfants”).

Политически „белязана” като „лява”, въпреки изоставянето на членската си карта на Френската комунистическа партия, се бори за различни социални и политически каузи, активно се противопоставя на войната в Алжир.  На 5 април 1971 г. Маргьорит Дюрас подписва известния манифест  за премахване на закона срещу абортите. Тя поставя своя подпис заедно с тези на други известни французойки като Симон дьо Бовоар , Франсоаз Саган , Катрин Деньов и Жан Моро.

Завръщането към писането на романи е триумфално. През 1984 г. Маргьорит Дюрас публикува автобиографичния си роман „Любовникът” , който има изключителен успех още преди да бъде удостоена с наградата Гонкур същата година.  От тънката книжка са продадени повече от три милиона екземпляра, текстът е преведен на 25 езика, печели престижната награда „Гонкур“, а  Жан-Жак Ано екранизира романа. С кратките изречения, с поразяващата с устрема си „обикновеност“ на стила, книгата разказва за любовта на 15-годишно момиче с доста по-възрастен от него азиатец. Тази книга разказва както за период от детството на авторката, така и за това как  успява да излезе от семейния контекст, от училищната усмирителна риза, където на нея се гледа само като на европейка в средата на азиатската общност. Филмовата адаптация на романа е режисирана от Жан-Жак Ано. По време на снимките на филма Маргьорит Дюрас е свързана с проекта. Въпреки това, тя не одобрява работата на режисьора и решава да пренапише романа си през 1991 г. Тази нова версия се нарича „ Любовникът от Северен Китай“ , публикувана точно преди премиерата на филма.

През 1985 година  публикува друг роман, „Болката” (La Douleur) , в който разказва за трудните времена и живота си по време на окупацията.

С годините Маргьорит е физически отслабнала, жертва на алкохолизъм, от който страда от дълго време.  Системно злоупотребява с алкохола, а връзката ѝ с журналиста Жерар Жарло руши нейната вътрешна стабилност. „Алкохолът преобразява фантомите на самотата”, пише Дюрас. „Започвах и спирах три пъти досега… Въпреки това знам, че мога да започна отново още утре.“

В есето си „Алкохолът” е болезнено откровена за преживяванията си:

„Цели лета живях сама с алкохола в Нофл. В събота и неделя идваха хора. През седмицата бях сама в голямата къща и точно там алкохолът придоби целия си смисъл. Алкохолът кара самотата да отеква и накрая започваш да я предпочиташ пред всичко друго… Да живееш с алкохола, е все едно да живееш със смъртта до себе си.“

„Липсва ти Бог. Нищо не може да отмени празнотата, която си открил някога в юношеството си. Алкохолът е създаден, за да ти помогне да понасяш вакуума на Вселената, люлеенето на планетите, невъзмутимото им кръжене в пространството, безмълвното им равнодушие към болката ти. Човекът, който пие, е междупланетен човек. …Алкохолът е безплоден… не създава нищо трайно. Той е като вятъра. Като думите.“

Един факт от биографията ѝ, на който се обръща голямо внимание е връзката  ѝ с Ян Андреа – последната любов на Маргьорит. Казват, че бил хомосексуалист. Тя е с четиридесет години по-възрастна от него. След първата среща  остават заедно 16 години, до смъртта ѝ.

„Тя не иска да ме показва на никого. Казва, че няма нужда. Няма какво да правиш в Париж, добре си тук, в тази прекрасна стая, в която не правиш нищо…. Не може да понася, когато някой ме гледа. Иска да бъде най-желаната. Единствената.. Най-желаната от всички. От цял ​​свят. И аз съм  абсолютно такъв – най-желаният. Харесваме се. Обичаме се безкрайно .”  (Из книгата на Ян Андреа „ Тази любов”)

Разбира се, Ян е привлечен от литературния гений на Маргьорит Дюрас:  често препрочита нейните творби, пише . Струва му се, че тя вижда това, което другите не виждат, и по някакъв начин ще успее да му го предаде. Той е неин асистент и  Маргьорит му диктува творбите си, ръцете ѝ треперят и не може сама. Пише всеки ден по всяко време на деня, а той  преписва страници с текст заради една дума. Харесва му този живот. Но има моменти, в които спират да се обичат и тогава Дюрас  изхвърля в две  чанти нещата му през прозореца. Няколко дни по-късно той идва или се обажда, тя го приема и всичко започва наново.

Малко по-рано през 1986 г. Маргьорит Дюрас говори  за връзката им. „Очи сини, коси черни” е доста необичайна, проста, но новаторска книга. В него има само двама героя: Той и

Тя; действието се развива в курортен град във Франция; героите говорят и плачат много, опитвайки се да преодолеят вътрешната си болка.

В наше време Маргьорит Дюрас щеше бъде обвинена в злоупотреба с личността му. Но в онзи момент Париж само им се присмива.

Ян пише, че Дюрас не иска да умре без него и често казва, че не трябва да живее без нея. Въпреки това, малко преди края, тя му подарява апартамент в Париж, подозирайки, че синът ѝ няма да му остави нищо. Маргьорит Дюрас умира от рак на гърлото в ръцете му сутринта  на 3 март 1996 г. в парижкия си дом на улица „Сен Беноа”. Погребана е в парижкото гробище „Монпарнас”. В завещанието си тя определя Ян Андреа, последния си спътник, като литературен изпълнител на последното ѝ желание.

Режисьор и сценарист, Маргьорит Дюрас бележи своята епоха, въпреки критиките на многобройните ѝ противници .

Мненията за Дюрас си остават крайно противоположни; тя е от онези автори, на които едни категорично се възхищават, докато други потръпват от отрицание и раздразнение.