Ражда се в Париж на 1 април 1431 г., в тежкото и несигурно време на Стогодишната война между Англия и Франция. Същата година на кладата в Руан мъченически загива Орлеанската дева – Жана д’Арк. 

Истинското му име е Франсоа дьо Монкорбие. Бедното момче изгубва баща си едва 8-годишно. Осиновява го Гийом дьо Вийон, професор по право, каноник и настоятел на църквата „Свети Бенедикт“. С фамилията на своя настойник и покровител, Франсоа остава познат в литературата вече повече от половин хилядолетие.

С бащинска обич и грижа метр Гийом дьо Вийон се стреми момчето да получи добро образование. На дванадесет години го записва във Факултета по либерални изкуства в Париж. Франсоа го завършва  през 1449 г., а през 1452 г. е вече лисансие и магистър по изкуствата. Студентските му години са белязани от младежки лудории, сбивания, запои, както и от сблъсъци с властта. Учащите  се бунтуват бурно срещу ограничаване правата и свободите на Парижкия университет и посегателството на краля и градските власти над университетската автономия.

Защо и как младият Вийон, с отлично за епохата образование, залита към „подземния“ свят на скитниците и престъпниците, пияниците и пройдохите, не може да се знае. Увлечен от тръпката на риска, той се замесва в скандали и побои, кражби и грабежи, дори при самозащита в улично сбиване ранява смъртоносно свещеника Филип Сермоаз. Така се оказва и убиец – против собствената си воля. Тогава пише своите балади на жаргон (жоблен), където  изобразява „сватбата” на крадеца и убиеца с неговата „годеница” – бесилката.

Времето на Вийон е една от най-драматичните епохи в историята на Франция. Големият познавач на френската литература и култура Иля Еренбург я описва така: 

“ Тогава родината на Вийон представлявала ужасно зрелище. Горели градове. Коне тъпчели нивите. Имало много предателство, много подвизи, много трупове, много победи, но нямало нито хляб, нито спокойствие. Към ужасите на войната се прибавили неплодородните години, рядко суровите зими и най-после чумата. Разбойнически банди кръстосвали страната. Вълци нападали селата. По кръстопътищата се издигали бесилки, олюлявали се тела на обесени.“

Вероятно, това е причината темата за смъртта да присъства неизменно в творбите на младия поет. Своите вълнения и проблеми той изповядва в стиховете си: 

„Голямото завещание“

 

И като просяк най-злочест 

той търси във смъртта подслон,

че както вчера, тъй и днес

душата му е тъжен стон.

И често тръгнал по наклон,

се случва да не знае срам –

погазил божия закон,

той себе си убива сам.

(„Голямо завещание“, XIV, прев. Васил Сотиров)

 

Вийон притежава и изумителен сатиричен дар. Владее отлично и игривата ирония, и унищожителния сарказъм. Пише стихове, балади, поеми: „Малкото завещание“ (320 стиха), „Голямото завещание“ (над 2000 стиха), „Баладичен спор между душата и тялото“… 

„Баладичен спор между душата и тялото“

В краткия си, но динамичен живот той е чест гост и на княжеските дворци, и на кралските затвори. 

Обзет от мрачното настроение на отчаяние и примирение,  очаквайки изпълнение на смъртната си присъда в затвора Шатле – „да бъде обесен и разчекнат“, Вийон създава своите две балади епитафии – „Четиристишие“ и „Балада на обесените“:

Пороят ни изми. Изпепели

ни зноят. Вече всеки е безок,

че ни кълваха гарваните зли,

дордето стана тъмно като в рог.

Покой не знаем и от трън на глог

нестихващ вятър (с песен на уста!)

подмята ни безспир като листа,

че никой за обесници не страда…

Не ни корете зарад участта –

молете за душите ни пощада!

(прев. Васил Сотиров

„Балада на обесените“

 След оспорване, наказанието е заменено с десетгодишно изгнание от Париж. Тогава поетът пише и последната си творба – „Баладична възхвала на върховния съд“. Оттук насетне следите му се губят завинаги. Годината е 1463.

Но ярката литературна следа на Франсоа Вийон проправя и осветява пътя на „прокълнатите поети“ във Франция.  Той се превръща в един „от ония вечни спътници на човечеството, които  доказват, че истинно човешкото е трагична сплав от святост и грях, от възторг и страдание, от болка и наслада“. (С. Хаджикосев)

 

Мария Маринова, 2021