„Съвременниците му го описват като нисък, закръглен, с буйни мустаци, “възсукани накрая”, с щръкнал алаброс и тънък, но мек глас. Бил сладкодумен и в компания бързо вземал акъла на всички, защото умеел да прави фокуси. Освен това свирел на флейта и на пиано, гледал на ръка, бил вещ по графология и астрономия, знаел няколко езика.“ 
(Петя Александрова)

 

Михалаки Георгиев се ражда на 11 август 1852 година в заможно видинско семейство. Ненавършил и една година, остава без майка. Нейното място заема по-голямата му сестра Цвета. Тя се грижи за отглеждането и възпитанието на малкото си братче. Взема го при себе си, когато се омъжва и заедно пътуват до Божи гроб. Така 16-годишният Михаил става хаджия. На следващата година вече е в Табор (днешнаЧехия) и учи в индустриално-земеделското училище. Тези пет години му се отразяват много добре. Прекрасният климат и хубавата храна укрепват неговото здраве, а чешкият културен живот го обогатява духовно. Става не само първият агроном на България, но и личност с истинска европейска култура, запазвайки жив българския си корен. И цял живот ще се стреми към „модернизация на бита, ново земеделие и нова промишленост, към усъвършенстване народното училище, към облагородяване на съществуващите навици и взаимоотношения. И в същото време ще бди да се съхрани трайното и същественото от националния ни живот – трудолщбието, честността, жилавостта, земната привързаност, оптимизма, гостоприемството, добротата и борбеността на българина.“

Свидетелство за завършено образование в Табор

Дипломирал се, веднага се завръща в родния град и става учител по природни науки. Изнася десетки лекции и „прави от читалище „Цвят“ истинско народно училище, дето привлича младежи, жени и деца.“ До Освобождението е активен участник в обществения живот и сътрудник на първия местен вестник – „Ступанъ” („Стопанин“). Когато наближава Руско-турската война, с родолюбиви съграждани изготвят план на военно-стратегическите обекти в цялата област и го изпращат на руското командване.  Преследван от турците, се спасява от бесилото с бягство към сръбската граница. По-късно описва това в разказа „Три срещи“. Привлича с качествата си вниманието на руския губернатор в освободения Видин и е назначен за управител на митницата в града. Скоро е преместен в столицата като ревизор във финансовото министерство.  Заедно с чехите Грошка, Прошек и др. основава „Славянска беседа“ – първото културно-просветно дружество в София. През същата тази 1879 г. създава семейство с учителката Магдалина Царичинска (за нея Иречек казва, че е „цяло откритие“ със своята образованост и култура). Двамата имат седем деца и прекрасен дом с хубава градина – любимо място на столичната интелигенция. Чести гости там са Иван Вазов, Христо и Мара Белчеви, Иван Шишманов, д-р Кръстьо Кръстев, Стилиян Чилингиров. Оформя се нещо като писателски кръг – първият в литературната ни история. Тези срещи  се преустановяват докато писателят е назначен за първи секретар на българските легации първо във Виена и после в Белград (1894-1900).  „Широко скроен, много отговорен, много честен, Михалаки Георгиев бил предпочитан и избиран за важни постове.“ През 1892 година е директор на първото българско земеделско-промишлено изложение в Пловдив и организира първата държавна лотария у нас.

Започнал предимно с икономически публикации, неговият таланат истински се разгръща  след Освобождението и особено след 1890 г., когато помества в редица списания своите белетристични творби. Неговите разкази, очерци и хуморески с бързо сменящи се и напомнящи филмови кадри епизоди; с колоритния език, преливащ от пословици, поговорки и диалектни думи, му отреждат важно и специално място в българската литература. „Линията на идеализация на родния бит,  която тръгва от него и Влайков, ще бъде преобразена от П. Ю. Тодоров“ и ще доведе до „одухотворения модерен реализъм на Йовков“.

Семейството на Михалаки Георгиев, 1902 г.

С края на века идва и краят на дългата му държавна служба. Разделя се и с политиката. Разочарован от корупцията и морала в партийните среди, продължава сам борбата за унищожаване на злото. Смело се противопоставя на Фердинанд и ограбването на народа. Посвещава се на свободна писателска, публицистична и обществена дейност. Работи всеотдайно за Българското книжовно дружество (днешната Българска академия на науките), чийто редовен член е дълги години. А през 1906-1908 г. издава и редактира популярния с антимонархическата си насоченост всекидневник „Балканска трибуна“ . Озло­бени,  царят и управниците пречат всячески на работата му и го изпращат в прочутата Черна джамия. Измамен, разорен и отчаян, писателят слага край и на вестника, и на политическата си  дейност. Купува парцел в Горна баня и там изгражда модерен, образцов чифлик с отбрани овощни дървета, зеленчукови градини и модерни стопански сгради. Акад. Стоян Брънчев го определя като „основател на агрономския институт у нас” и с „най-голям дял и в основаването и развоя на нашите земеделчески училища”. Създава и редактира в. „Домакин“, който има за цел да  „поучава селскостопанското население в работите по земеделие, градинарство, овощарство, гори, скотовъдство, пчеларство, копринарство, виноделие, индустрия, търговия, промишленост“. 

Въпреки трудностите и влошеното здраве, Михалаки Георгиев не престава да публикува нови разкази. Написва либретото на операта „Тахир Беговица“, пожънала голям успех през 1911 г. Автор е на текста към песента “Страдна душо” по музика на Петър Дънов. Поръчан му е лично от Учителя, на когото е един от първите ученици.  Не отказва и обществена работа. Като председател на Дружеството на столичните журналисти и Дружеството на българските писатели и публицисти, участва в  X-я Всеславянски събор (Белград, 1911) и XI-я Славянски журналистически конгрес (Прага, 1912). 
*  *  *
Умира на 14 февруари 1916 година след тежко боледуване. Така и не дочаква да види творбите си събрани и из­дадени. Това става след смъртта му, когато Иван Вазов издава под своя редакция първи том „Събрани съчинения“ на Михалаки Георгиев. Народният поет дава висока оценка на своя приятел и „неговата богата натура“:
„С две ценности, скъпи и редки, се отличават разказите на Михалаки Георгиева, две ценности, неотбелязани достатъчно от нашата критика – уви, ние се още я очакваме! – но разбрани от обществото, когато се появиха тия разкази, и те спечелиха на покойния писател живи и единодушни симпатии и го туриха веднага в реда на ония самородни и хубави таланти, с които историята на нашата книжнина е длъжна да разчита: правдиво възпроизвеждане живота и хуморът“.

 

Августина Савова