„Накрая Господ Бог чу молбите на своите роби” – Освобождението на Сливен
- 17.01.2021
- 0
Годината е 1877. На 12 април Русия обявява война на Турция. Дните на робството в родината ни са преброени, но затова пък – още по-страшни. Отстъпващите турски редовни войски и башибозук изпепеляват всичко по пътя си. Сливен също не е пощаден, макар и встрани от бойните действия. Към края на 1877 г., турците, предусещайки неизбежния си крах, стават чудовищно яростни и жестоки. За това свидетелства дописка от Цариград, обнародвана в английския вестник „Daily News”:
“Градът Сливен представлява ужасно зрелище. Повече от 5000 жени и деца, дошли от околните разорени български села, се скитат из улиците голи и боси, просят милостиня и мрат от глад и от студ. Затворите са пълни с невинни българи и всеки ден бесят от тях по половин дузина…”
За около два месеца в града са обесени над 250 души. Печална известност оттогава добиват крушата до читалище „Зора” и върбата до „шадрафана”. Сам митрополит Серафим се застъпва пред председателя на военния съвет – Садък бей, като го моли на колене и със сълзи на очи да сложи край на това бесене на невинни хора. Беят обещава, но още същия ден на бесилото увисват десетима. Първенците на града са арестувани и хвърлени в затвора, оковани във вериги, а после заточени в Мала Азия.
На 31 декември 1877 г. градът е обхванат от пламъци – запалени са чаршиите, Клуцохорското и Централното класно училище, богатата библиотека на Българското благодетелно читалище („Зора“). Изгарят 800 дюкяна и около 100 къщи, както и множество ценни документи – ръкописи и книги. Сливенци посрещат новата 1878 г. сковани от страх, скрити в зимници или по околните баири – из тепавици, воденици, пещери, колиби. На 2 януари е запален големият муниционен склад /джебхане/.
В първите януарски дни на 1878 г., един от цветущите и благосъстоятелни дотогава български градове – Сливен, е вече напълно разграбен и опустошен.
Затова и радостта на населението от пристигането на руските войски е безмерна. Надеждата българска за свобода възкръсва. На 4 /16/ януари 1878 г., към 5:30 часа следобед, в изстрадалия град стъпват драгуните на майор Кардашевски. Те възвестяват нова епоха в историята на Сливен. На 5 /17/ януари пристига със своите шест дружини и войводата Панайот Хитов. На 6 януари – войводата дядо Жельо с няколко момчета. Два дни по-късно тук влиза 26-та руска пехотна дивизия, начело с генерал-майор Безяев. „Него и войската му посрещнал целият град, воглаве Митрополита, духовенството, учителите.”(в. Изток, 1935, бр. 17, с. 3). Посрещането на русите става в местността „Харманите”, квартал „Клуцохор”. „Невъзможно е да се опише чрезвечайната картина – пише в. Изток (пак там). Старци, жени, деца, мъже, тичат, целуват конете, ботушите на войниците, оръжието им… стискат ръцете им, падат ничком пред конете, носят вино, вода, хляб! Освободени и освободители плачат…”
Изразител на най-съкровените чувства и вълнения на местното население става народният поет и учител Добри Чинтулов. На чист руски език той произнася своята пламенна и прочувствена реч с радостни сълзи на очи:
„Накрая Господ Бог чу молбите на своите роби. Надеждата и очакванията на българския народ се осъществяват! Няма вече нечувани и раздиращи свирепства, няма най-ужасен гнет, няма никакъв страх, ние сме вече хора свободни и виждаме пред себе си свободолюбивото и победоносно войнство – нашите еднокръвни братя-руси… Елате, елате, дългоочаквани и скъпи гости, пристъпете със смели стъпки към нашия град. Неговото население, изнурено от тежките страдания, със сълзи на очите ви чака с разтворени обятия! Утешете го със своето присъствие. Излекувайте неговите пресни и димящи още рани с целителния балсам на разумната свобода и правосъдие, за да възкръсне от дълбокото униние пълна сърдечна радост…”
Днес на това място се издига скромен паметник – знак на признателност към предците, към силата на духа, към отдадеността и саможертвата в името на свободата.
Мария Маринова, 2019