Годината е 1877. На 12 април Русия обявява война на Турция. Дните на робството в родината ни са преброени, но затова пък – още по-страшни. Отстъпващите турски редовни войски и башибозук изпепеляват всичко по пътя си. Сливен също не е пощаден, макар и встрани от бойните действия. Към края на 1877 г., турците, предусещайки неизбежния си крах, стават чудовищно яростни и жестоки. За това свидетелства дописка от Цариград, обнародвана в английския вестник „Daily News”:

Градът Сливен представлява ужасно зрелище. Повече от 5000 жени и деца, дошли от околните разорени български села, се скитат из улиците голи и боси, просят милостиня и мрат от глад и от студ. Затворите са пълни с невинни българи и всеки ден бесят от тях по половин дузина…

Митрополит Серафим

За около два месеца в града са обесени над 250 души. Печална известност оттогава добиват крушата до читалище „Зора” и върбата до „шадрафана”. Сам митрополит Серафим се застъпва пред председателя на военния съвет – Садък бей, като го моли на колене и със сълзи на очи да сложи край на това бесене на невинни хора. Беят обещава, но още същия ден на бесилото увисват десетима. Първенците на града са арестувани и хвърлени в затвора, оковани във вериги, а после заточени в Мала Азия.

На 31 декември 1877 г. градът е обхванат от пламъци – запалени са чаршиите, Клуцохорското и Централното класно училище, богатата библиотека на Българското благодетелно читалище („Зора“). Изгарят 800 дюкяна и около 100 къщи, както и множество ценни документи – ръкописи и книги.  Сливенци посрещат новата 1878 г. сковани от страх, скрити в  зимници или по околните баири – из тепавици, воденици, пещери, колиби. На 2 януари е запален големият муниционен склад /джебхане/.

В първите януарски дни на 1878 г., един от цветущите и благосъстоятелни дотогава български градове – Сливен, е вече напълно разграбен и опустошен.

Затова и радостта на населението от пристигането на руските войски е безмерна. Надеждата българска за свобода възкръсва. На 4 /16/ януари 1878 г., към 5:30 часа следобед, в изстрадалия град стъпват драгуните на майор Кардашевски. Те възвестяват нова епоха в историята на Сливен. На 5 /17/ януари  пристига със своите шест дружини и войводата Панайот Хитов. На 6 януари – войводата дядо Жельо с няколко момчета. Два дни по-късно тук влиза 26-та руска  пехотна дивизия, начело с генерал-майор Безяев. „Него и войската му посрещнал целият град, воглаве Митрополита, духовенството, учителите.”(в. Изток, 1935, бр. 17, с. 3). Посрещането на русите става в местността „Харманите”, квартал „Клуцохор”. Невъзможно е да се опише чрезвечайната картинапише в. Изток (пак там). Старци, жени, деца, мъже,  тичат, целуват конете, ботушите на войниците, оръжието им… стискат ръцете им, падат ничком пред конете, носят вино, вода, хляб! Освободени и освободители плачат…”

Добри Чинтулов

Изразител на най-съкровените чувства и вълнения на местното население става народният поет и учител Добри Чинтулов. На чист руски език той произнася своята пламенна и прочувствена реч с радостни сълзи на очи:

Накрая Господ Бог чу молбите на своите роби. Надеждата и очакванията на българския народ се осъществяват! Няма вече нечувани и раздиращи свирепства, няма най-ужасен гнет, няма никакъв страх, ние сме вече хора свободни и виждаме пред себе си свободолюбивото и победоносно войнство – нашите еднокръвни братя-руси…  Елате, елате, дългоочаквани и скъпи гости, пристъпете със смели стъпки към нашия град. Неговото население, изнурено от тежките страдания, със сълзи на очите ви чака с разтворени обятия! Утешете го със своето присъствие. Излекувайте неговите пресни и димящи още рани с целителния балсам на разумната свобода и правосъдие, за да възкръсне от дълбокото униние пълна сърдечна радост…”

Днес на това място се издига скромен паметник – знак на признателност към предците, към силата на духа, към отдадеността и саможертвата в името на свободата.

Мария Маринова, 2019