„Най-голямото усилие в живота е да не свикваме със смъртта.“ – Елиас Канети

„Роден съм в стария Русчук и в моята памет това е един от най-прекрасните градове за едно дете. Забравил съм, разбира се, български език, който говорех тогава, дори посещавах една година училище. Но все още мога да броя на български и си спомням думи от разкази на момичето, грижило се за мене по това време. Тези разкази и легенди са ми направили силно впечатление за вълците, които преминават замръзналия Дунав, за самодивите и вампирите… В спомените ми това е едно прекрасно място, населено с хора, чужди на расова или нацжионална дискриминация, хора трудолюбиви, силни и весели.“

(Из интервю с писателя, Виена, 1979 г.)

25 юли 1905 година – на Жак Канети и Матилде Ардити се ражда син, кръстен Елиас. Това се случва в Русе – най-космополитното място в следосвобожденска България, средище на различни култури и народи.

„Там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят 7-8 езика.“

Дори в родния  дом на писателя се чува освен български говор, още турски, арменски, гръцки, румънски, албански, руски, изчезващият шпаньолски на бащиния род или ладинският майчин език на сафарадските евреи. Най-често, обаче, звучи немска реч. Родителите, получили образование във Виена, я използват всекидневно, особено когато искат разговорът да остане само между тях.  Ето защо за тримата им сина този език остава обгърнат в тайнственост и някаква магия, а Елиас избира да пише на него своите творби.

Наследява две изтъкнати еврейски фамилии, прогонени от Испания през XV век, обречени на дълго странстване в търсене на Родина. Пресечната им точка е град Русе. Майчиният род Ардити, в който има лекари и астрономи още от времето на Арагонския кралски двор, е един от основателите на първите еврейски колонии в България преди Освобождението, а бащиният – Канети – е сред най-старите и заможни шпаньолски семейства.

Още много малък, Елиас е пленен от изучаването на  езици и света на литературата. В това отношение е огромна ролята на Матилде, която му придава своята любов към книгите и четенето. Бащата е твърде зает с търговските дела на фирма Канети, имаща филиали в повечето големи български градове тогава. Затова и детските спомени на писателя са свързани повече с кантората, в която дядото със синовете си прекарва деня. Намираща се на стръмна улица, която се спуска от „високите богаташки квартали право надолу към пристанището“, сградата, обявена за паметник на културата, днес се нарича Дом Канети – място за концерти и представления. 

Бързо минават първите шест години от дългия живот на Елиас Канети – най-вълшебните, най-впечатляващите и най-важните за него. Следващите ще бъдат изпълнени с пътуване, промени и  неочаквани обрати. През 1911 г. семейството напуска България и се установява в Манчестър, Англия, а на следващата година бащата внезапно умира. Настъпват трудни години. Матилде остава сама с три малки деца, избухва и Първата световна война.  Преместват се в Швейцария, след това в Германия, където Елиас завършва гимназия, и накрая – във Виена. Там учи химия в университета и завършва през 1929 г. с докторат.  По това време се запознава с Бертолд Брехт и Исак Бабел. Замисля се над идеята да създаде поредица романи около обща тема – „човешката лудост“. През 1935 г. първият вече е факт – „Заслепението“. Книгата получава ласкавата оценка на Томас Ман и други известни литературни творци. Тя му носи също известност, въпреки че е забранена в Германия. Няколко години преди романа, Канети вече е написал пиесите „Сватба“ и „Комедия на суетата“- предвестници на т. нар. театър на абсурда. По  същото това време  сключва брак с писателката Веза (Венециана) Калдерон, която познава още от студентските години. Тя е едновременно негова муза и помощник в творческия процес.

Настъплението на нацизма и преследването на евреите отвеждат писателя през Париж в Лондон. Великобритания му дава гражданство (1952) и става убежище за него. Тук написва най-известното си произведение („Маси и власт“), тук изживява романтични чувства  с австрийската художничка Мария-Луиза фон Мотесицки и по-късно – с ирландската писателка Айрис Мърдок. В последните 20 години от своя живот избира Цюрих, където заживява заедно с Хера Бушор – негова втора съпруга и майка на дъщеря им Йохана. В Швейцария се раждат неговите записки „Провинцията на човека“ (1973) и „Тайното сърце на часовника“ (1987), „Подслушвачът“ (1974) – етюди по Теофраст, сборникът с есета „Съвестта на думите“ (1975) и автобиографичните книги „Спасеният език“ (1977), „Факел в ухото“ (1980) и „Игра с очи“ (1985).

За своето творчество, преведено на 25 езика, Елиас Канети е удостоен с редица награди : „Георг Бюхнер“,  „Франц Кафка“ (1972), „Йохан Петер-Хебел“ (1980),  наградата за литература на Виена (1966). А през 1981 г. идва и най-голямото признание – Нобелова награда за литература. До днес той остава  единственият Нобелов лауреат, роден в България. Носи я в душата си такава, каквато я помни от първите шест години на своя живот.  

И така до края, който идва на 14 август 1994 г. в Цюрих.

 

България също пази жива паметта за него. Родният му град учредява Национална литературна награда и Международно дружество „Елиас Канети“, а един от върховете в Антарктика носи името му като символ на духовните висоти, постигнати от писателя.

 

Августина Савова