Надежда Захариева – „самобитен бисер в съвременната ни поезия“

Родена е на 3 ноември 1944 г. в село Радово, Трънско. Израснала е в Сандански, а по-късно завършва френска филология в София.

Надежда Захариева е издала редица стихосбирки, сред които „Непредвидени стихотворения“, „Живот като живот“, „Загубих си усмивката“, „Казвам се Надежда“, „Нелюбовно време“, „Кога – налице, кога – наопаки“, „Душа на длан“, „Капитал“ и др., както и романите „Смет за сливи“, „Тя и тримата“, „Две очи любов. Неизмислен роман“.

Нейни произведения са преведени на английски, френски и словашки езици. Автор е на множество текстове за песни на известни български изпълнители като Лили Иванова, Росица Кирилова, Силвия Кацарова, Стефка Берова, група „Сигнал“, Илия Луков и др. Съпруга е на големия поет Дамян Дамянов, с когото имат 3 деца.

Ето какво пише за нея акад. Николай Хайтов през 2001 г.: „Направо ще кажа, това е поетесата, в чиито стихове с девет сита да ги отсееш, една лъжа, неискреност, поза или позичка не можеш да откриеш. Нейното творчество е характерно с изящното си стихосложение и ярката си самобитност на изградените в стиховете ѝ образи. Като чета стихове на Захариева, нищо не ми наумява нито за Яворов, нито за Дебелянов, или Ботев, или който и да е от големите наши поети, които в една или друга степен са оказали и оказват неизменно влияние в днешната, пък и в по-отколешната ни поезия. В това отношение Захариева прилича само на себе си, тя е самобитен бисер в съвременната ни поезия. Бисер, в който се оглежда една несресана, както се казва, душа, за да я видим точно такава, каквато е, преди да е станала от леглото и да е пипнала тубите с разкрасяващи мазила. Душа, наситена от разкъсващи я противоречия, но успяла да запази голямата своя мъдра човещина и красота и то в живи, естетически, изискани и ярки образи.

Лично за мен поетесата Надежда Захариева е една от най-щастливите находки в нашата съвременна литература, най-необременена от чужди влияния“.

                                              ***

  Ти и аз

Ти си влюбен в смъртта, аз – безкрайно в живота.

Ти я викаш: Ела!, аз му шепна: Не бягай!…

Като впряг през света, все разнооборотен,

скърцащ със колела, с тебе движим се някак.

Впряг, потеглил напред. Де в несговор, де в сговор.

Де в галоп, де едвам. Де безгрижен, де грижен.

В недобре и добре сбира мед и отрова,

но – с товар, без товар, весел, тъжен – се движи.

Колко впряга край нас здрави, прави и бързи,

по нагорния път се разпрегнаха, боже!

А пък нашият – на, уж нестроен и скърцащ,

нито камък, ни прът да го спрат е възможно.

Завист – алчен порой, злоба – яма без изход,

мъжки бяс, тъмен глад на жени-самки хищни,

завъртяват хоро все по-близко и близко,

но заплитат се с яд в свойте собствени нишки.

Е, какво пък, така си е било отвеки –

разнолик е света, а човекът – некротък.

Но ръка за ръка ще вървиме полека

аз със теб – към смъртта, ти със мен – през живота.

Надежда Захариева

Сн. – Съюз на българските писатели