„Всеки мисли за промяна на света, но никой не мисли за промяна на себе си.“ – Лев Николаевич ТОЛСТОЙ

Роден граф, но с душа на „истински мужик“, Лев Николаевич Толстой

избира да бъде „адвокат на стомилионното руско селячество“. 

Благородническото потекло у писателя е съчетано

с благородство и величие на духа. 

Неговата осанка и излъчване на библейски мъдрец

са дълбоко въздействащи и карат Максим Горки да сподели:

„Седи той, подпрял скули с ръце – между пръстите вятърът развява сребристата му брада – и гледа далеч в морето, а в краката му послушно прииждат, галят се зеленикавите вълнички, сякаш разказват нещо за себе си на стария вълшебник… Той ми се стори като древен оживял камък, който знае всички начала и крайни цели и размишлява…В замислената неподвижност на стария човек почувствах нещо съдбовно, магическо. Не мога да изразя с думи това, което ме обзе тогава; на душата ми бе и възторжено, и странно,  а после всичко се сля в щастливата мисъл: „Не съм сирак на земята, докато на нея живее такъв човек.“    

Роден е на 9 септември (стар стил – 28 август) през 1828 година в Ясна поляна, Тулска губерния. Потомък на знатни родове, той е част от най-висшата руска аристокрация. От една страна свързан с графския клон на Пьотр Толстой, дипломат и сподвижник на Петър I, от друга – с князете Волконски по майчина линия, сродяваща го с декабристите и самия Пушкин. Остава без майка си на три години, а малко след това загубва и баща си. Отгледан е заедно с другите деца в семейството от роднини. Силна и свята е връзката му с любимия по-голям брат Николай, както и с родното майчино имение. В него се случват най-важните събития в живота му, раждат се велики произведения. Където и да отиде, винаги се завръща в Ясна поляна, защото това е единственият дом на писателя – неговата крепост и убежище.

Юношеството му минава в Казан. Постъпва в университета, увлича се по идеите на Русо и започва да следва пътя на самоусъвършенстването – духовно и нравствено. Превъзмогва всичко, което го отклонява от този път – суета, самолюбие, гордост. Пристрастява се към книгите, прочита „безкрайно количество книги“, както ще си спомня по-късно.

19-годишен, получава в наследство любимата Ясна поляна. Това е възможност да осъществи идеите, които страстно го вълнуват. Захвърля студентството и се връща в имението, за да се заеме с отговорностите на помешчик и да се погрижи за своите селяни. Колебанията и съмненията го съпътстват в тези години, всичко го привлича неудържимо. Връща се за малко в университета, после неочаквано постъпва на военна служба. И там не остава дълго, отново се отправя за Ясна поляна. Точно тогава в родното имение се завръща брат му Николай – в отпуск от военна служба. Двамата решават заедно да заминат. Първо на пътешествие до Москва, Казан, Саратов и с лодка по Волга до Астрахан. А след това да воюват в Кавказ срещу планинците. Лев Толстой започва като доброволец, бързо получава офицерски чин и през Кримската война с руските войски стига до Силистра. Участва и в геройската защита на Севастопол.

В Кавказ има достатъчно време за писане и за равносметка. Тук излиза пред публика с трилогията „Детство“, „Юношество“, „Младост“, отпечатана в сп.„Съвременник“. По-късно се появяват неговите „Севастополски разкази“ и други творби, в които блесва  големият му талант. Завръща се в Петербург през 1855 г. като известен руски писател. Става част от литературния кръг около списанието, свързано с първия му литературен успех, сближава се с Некрасов, Тургенев, Гончаров, Чернишевски. Вълнува се от съдбата на Русия – разпъната между крепостничеството и идващия нов буржоазен ред. Задава си болезнени въпроси, на които не знае отговора. Сред разгорещените спорове за бъдещето на страната, писателят-хуманист предприема обиколка из Западна Европа и решава сам да види реалността. Помагат му неговите впечатляващи полиглотски умения – владее английски, френски, немски, холандски, италиански, полски, чешки, сръбски, гръцки, турски и български. Видяното събужда в него силна тревога. Не приема високата цена на прогреса и техническите постижения, ако трябва да бъде заплатена със загуба на човечността. Все по-голямото разминаване между морал и политика го кара да търси решението в един друг път на хората – най-вече към самите себе си и своето нравствено самоусъвършенстване. Това става негова мисия в живота.

Писателят бърза да се върне в Ясна поляна към добре познатия и даващ му спокойствие живот – разходки сред природата, работа на полето, любимия лов, разговори с неговите мужици и план как да ги освободи. Организира училища за селските деца, като преди това проучва опита на страните с най-добри постижения в образованието. Отново посещава Франция, Германия, Швейцария, Италия, Англия, разговаря с видни педагози и писатели в тези страни. Очаква да научи нещо полезно, но отново е разочарован. Все пак се затвърждава в него убеждението, че „всеки човек е съвършено особено същество, което никога преди това не е съществувало и никога повече няма да се повтори. Именно тази негова особеност, негова индивидуалност е ценна.“  Тази гледна точка е в основата на педагогическата му работа. Стреми се да събуди интереса и творческата енергия у децата на своите селяни. Сам е изненадан какъв огромен талант се крие в тях, как естествено и с лекота разказват, рисуват, пеят. Всичко това връща вярата му, а популярността на неговото обучение и „свободно възпитание“ расте с всеки ден. Издава учебници и списание, в което споделя опита си. Официалната власт не посреща добре този експеримент. Докато писателят е на лечение през 1862 г., полицията прави обиск в Ясна поляна, забранява училището и списанието. Така, с малко тъга и разочарование, завършва един период от живота на Толстой и започва друг. В живота му влиза София Андреевна, става негова съпруга и майка на тринайсетте им деца. Идва времето на неговия духовен и творчески подем: 

„Сега аз съм писател с цялата сила на душата си и пиша и обмислям,

както никога досега не съм писал и обмислял.“

Появяват се грандиозните художествени платна „Война и мир“ (1869), „Ана Каренина“ (1877) и „Възкресение“ (1899). 

„В трите големи творби на Толстой се отразяват като в огледало трите епохи в живота му.“ (Я.Ивашкевич)

Идва новият 20-ти век и последното десетилетие от живота на Толстой.  Големите романи отстъпват място на по-кратките белетристични форми, писателят се насочва към повестта и  разказа. Написал своите великолепни пиеси, с появата на кинематографа той все повече мисли за създаване и на киносценарии. Неговият безпределен и вечно търсещ дух крои творчески планове до последния дъх на скромния мъдрец.

Животът му, коренно променен от религиозните възгледи, протича сред обикновените селяни, в смирение и аскетизъм. Отказал се от титли, собственост и богатство, той застава срещу всяко насилие, експлоатация и суеверие. Неразбран от семейството си, дава пример за жертвеготовност, милосърдие и доброта. Особено в последната година от своя живот, която е истински кошмар. Съпругата, децата и техните семейства са вперили поглед в авторските права над творчеството му. Подозират, че великият писател ще го подари на цялото човечество. Използват всякакви средства, дори и груби, за да го отклонят от тази „лудост“. Семейната атмосфера става непоносима и писателят не издържа. Една вечер през октомври 1910 г. напуска дома тайно. Той е на 82 години. Придружава го личният лекар, по-късно се присъединява и дъщеря му Александра, на която единствено има доверие. Потеглят на юг, към Кавказ, а след това според някои твърдения – към българската толстоистка колония в бургаското село Алан Кайряк, създадена от негови последователи. По пътя не спират лошите новини от семейството, както и опитите да върнат беглеца. Толстой е тежко болен от пневмония, налага се да слязат на гара Астапово. След седмица, на 7 ноември 1910 г., той умира. По негова воля е погребан край Ясна поляна – под вековните дъбове, без церемонии, кръст и име на гроба.

Класикът на руската литература казва за книгите на Пушкин:  „прелистваш, препрочиташ скъпите страници, изпитваш успокоение и радост, сякаш си се завърнал у дома.“ Такова е усещането от срещата и с неговите творби, защото лутащата се човешка душа винаги има нужда да се завръща към най-съкровеното в себе си – към това, което я възвисява.

Августина Савова