Харолд Пинтър: „Доброто писане ме вълнува и прави така, че животът да си заслужава да се живее.“

Един от най-сложните и предизвикателни драматурзи от периода след Втората световна война – Харолд Пинтър, е роден на 10 октомври 1930 г. в Лондон. Писател, театрален и филмов режисьор, сценарист и актьор. Сред най-известните му творби са „Стаята“ /1957/, „Рожден ден“ /1958/, „Портиерът“ /1960/, „Кухненският асансьор“ /1960/, „Завръщане у дома“ /1965/, „Ничия земя“ /1975/, „Лунна светлина“ /1993/ и др.

През 2005 г. му е присъдена Нобелова награда за литература – защото „в своите пиеси разкрива бездната, лежаща под безсмислените всекидневни разговори, и ни принуждава да навлезем в затворените пространства на потисничеството“.

Пиесите му са част от репертоарите и на българските театри в София, Пловдив, Бургас, Сливен и др. Пинтър е доктор хонорис кауза на СУ „Св. Климент Охридски”, носител е на наградата „Перперикон” на фондация „Перперикон Мелпомена“ за 2005 година за принос към българската и европейската култура. Умира на 24 декември 2008 г.

ДА ПИШЕШ ЗА СЕБЕ СИ

/из разговора на Харолд Пинтър с Ричард Финдлейтър, публикуван в сп. „Двадесети век“, февруари 1961 година/

Доколкото си спомням, за пръв път отидох на театър, за да видя Доналд Улфит в Шекспир. Гледах го в ролята на крал Лир шест пъти, а по-късно самият аз му партнирах като един от кралските рицари. Всъщност до двадесетата си годишнина съм гледал твърде малко пиеси. А след това играх в прекалено много…

…Да, опитът ми като актьор е оказал влияние върху пиесите му – това е неизбежно, – макар че за мене е невъзможно да обясня точно с какво. Мисля, че определено съм развил известно чувство към композицията…Винаги, когато пиша за сцената, виждам онази сцена, с която съм свикнал. В мислите ми винаги е онази рамкирана като картина сцена, с която съм привикнал като актьор.

През цялото време, докато играех в театъра, пишех. Не пиеси. Стотици стихотворения – само една дузина заслужават да бъдат публикувани – и къса проз Голяма част са в диалогична форма, а един монолог по-късно преработих в кратка пиеска. Написах също и роман…

…Започнах да пиша пиеси едва през 1957 година.Един ден влязох в една стая и видях вътре двама души. Гледката се загнезди в мене и чувствах, че единственият начин да ѝ дам изказ и да се освободя от нея, бе драматургичният. Тръгнах от тази картина на двама души и ги оставих сами да продължат нататък. Това не беше съзнателно търсене на смяна на жанровете, а съвсем естествено развитие. Един мой приятел, Хенри Улф, постави резултата – „Стаята“ – в Бристолския университет, а няколко месеца по-късно, през януари 1958 г., пиесата бе включена като нова постановка във фестивала на университетската драма. Майкъл Кодрън чул за пиесата и ми писа веднага, за да пита дали имам многоактна пиеса. Тъкмо бях завършил „Рожден ден“…

…Като пиша, не мисля за публиката. Просто пиша. Рискувам с публиката. Така постъпих в самото начало и мисля, че излезе нещо – тоест открих, че публиката наистина е там…

…Непрекъснато се изненадвах, че хората поначало идват да гледат пиесите ми, защото написването им бе за мен нещо много лично. Правех го – и продължавам да го правя – единствено за свое удовлетворение; и това, че по една случайност участват и други хора, е чисто недоразумение. На първо и последно място, както и през целия процес, човек пише, защото има нещо, което иска да напише, което трябва да напише. За себе си…

Снимка: https://www.timeout.com/