
„Ако искаш да имаш успех в живота си, търси го в себе си, а не вън от себе си. Отвън са само условията на живота.“ – НИКОЛАЙ РАЙНОВ
- 04.01.2019
- 0
Неговото място е специално в историята на българската култура и духовност – място на изключително талантлив белетрист, поет и преводач, график и декоратор, историк на изкуството и теоретик на стиловете, философ и изследовател на фолклора, повече от 20 години професор в Националната художествена академия. Без всякакво съмнение, той постига върхове в естетиката на словесността.
Над всичко, обаче, е търсач на ИСТИНАТА.
„Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам,
да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…”
Писателят-художник е роден на 1 януари 1889 г. в с. Кесарево, Великотърновско. Син е на изтъкнат деец на македонското национално-освободителното движение. Изключително ерудирана личност, завършил Духовна семинария и философия в Софийския университет, той създава впечатляващо по обем и разностранност творчество, което го нарежда сред най-даровитите български умове на ΧΧ век. В света на литература влиза с „Богомилски легенди“ (1912), следвани от „Слънчеви приказки“, „Очите на Арабия“, „Книга за царете“, „Видения из древна България“, „Приказки от цял свят“ в 30 тома и много други. Фамилията Райнови оставя значима следа в българската литература и изобразителното изкуство: неговата, на брат му Стоян (талантлив керамик) и на синовете – писателят Богомил Райнов и скулпторът Боян Райнов.
„Николай Райнов е рядко съчетание на два таланта – талант на словото и талант на цветната форма, поет и художник. Неговата живопис е тясносродна с неговата поезия; влюбен в декоративната словесна плетеница, разпръскващ щедро в своите поеми и легенди скъпите бродерии на източната мистика, изпъстрени с многоцветни скъпоценни камъни, Николай Райнов е тънък декоратор в живописта … Достойнствата на идея, композиция, линия и краска, които са съчетани в изложените декоративни работи, дават на Николай Райнов безспорно място на може би нашия най-добър декоративен художник – и единствения в полето на книжната илюстрация. Пълнотата на тези достойнства обаче не затваря, а, напротив, широко разтваря бъдещия път на едно още по-пълно и по-дълбоко развитие.“
(Гео Милев, 1919)
В началото на 20-те години на миналия век Н. Райнов се завръща от своето пътуване в Близкия изток и веднага е поканен за главен библиотекар в Народна библиотека – Пловдив. През 1925 г. заминава за Париж, където остава две години, след което е назначен за преподавател по история на изкуството в Художествената академия (1927-1950). Привърженик е на символизма и експресионизма, автор на значими трудове като 9-томното издание „Вечното в нашата литература“ и 12-томна „История на пластичните изкуства“. Николай Райнов е сред малцината учени, допуснати в библиотеката на Малтийския рицарски орден, където през 1933 г. се запознава със секретни ръкописи за богомилите и тяхната дейност.
„Отшлифовал е вкусът на поколения български художници към красивото и смиленото. Някои наистина после са имали щастливата възможност да обиколят света с неговите музеи, но вече подготвени да съзерцават и попиват, а онези, които това не са могли да сторят, ще живеят с чувството, че са видели всичко със собствените си очи.“
(Иван Керезиев, 1986)
„Един от първите ми учители и който едва ли знае, че аз съм негов ученик, това беше Николай Райнов. Неговата „История на изкуствата“ формира и изгради у мен много неща, на които и досега държа.“
* * *
„Духовните личности винаги са необходими особено във време, когато хаосът е пълен. Връщането към Николай Райнов осмисля малко вярата в хората, че не всичко е загубено, че в тази земя е имало високо издигнати духовни личности и се надяваме, че техният пример ще бъде малко заразителен и днес.
(Светлин Русев, 2000)
Августина Савова, 2019