“Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови.” – Жан-Жак Русо

На 2 юли 1778 година умира Жан-Жак Русо – най-радикалният интелектуалец на Просвещението.

Русо е швейцарски философ, писател и музиколог, работил през голяма част от живота си във Франция. Един от ранните представители на Романтизма в изкуството, неговата политическа философия оказва силно влияние върху дейците на Френската революция, той е и най-влиятелният представител на най-революционната фаза на Просвещението. В Русо се съчетават всички най-характерни черти на прометевския дух- заявената амбиция изцяло да се отхвърли съществуващия ред, убеждението, че човек е способен коренно да преобрази обществото в съответствие с изградени от самия него принципи и вярата, че това може да се постигне с политически средства.

Роден е в Женева, която по онова време била малък град-държава в семейството на часовникар. Майка му умира скоро след раждането му. Десетгодишен, баща му го изпраща при чичо му, който го дава за възпитаване в пансиона на селски свещеник. През 1724 за кратко се обучава при нотариус, но прекъсва и чиракува при един женевски майстор на гравюри. В 1728 година бяга от Женева и намира убежище при богатата аристократка – мадам дьо Варен. Тя била първата от редица благодетелки, на чието приятелство и подслон разчитал Русо. Това приятелство му дало време и възможност да се самообразова. През 1742 година заминава за Париж. Там среща Дидро, Д`Аламбер и други френски философи, т.нар. енциклопедисти. Ако се вярва на Русо, то по време на разходка пеш от Париж до Венсан, където възнамерявал да посети задържания заради атеистични изявления Дидро, му хрумнала идеята как да отговори на конкурсния въпрос, зададен от Академията в Дижон, а именно: „Допринесъл ли е прогресът на науките и изкуствата за облагородяване на нравите?”. Вероятно обаче не е погрешен и споменът на Дидро, че той му е дал някой и друг важен съвет по какъв начин да формулира отговора си на въпроса на Академията и то така, че да предизвика сензация. Статията на Русо, озаглавена „Разсъждение върху науките и изкуствата” е публикувана през 1750 година и наистина става сензация – носи му наградата на академията и с един замах го прави прочут. Ето каква е тезата на Русо: всеобщият прогрес в никакъв случай не е направил хората по-добри, вярно е обратното: луксът и безделието са купени с робство, разюздаността е заела мястото на простичкия народен морал, а високообразованите се подиграват на онези, които все още почитат ценностите.; обществените взаимоотношения са станали противоестествени, защото вече не съответстват на естествения морал, цялата цивилизация е една заблуда.
В едно второ „Разсъждение”, целящо да отговори на въпроса на Академията от 1753 година: „Какъв е произходът на неравенството между хората и оправдано ли то?”, Русо радикализира размишленията си като заявява, че не всички хора по природа са равни, но най-важното неравенство почива върху собствеността, разделяща ги на бедни и богати, а тази собственост не е естествено право на всеки. Атаката срещу частната собственост е доста силна и раздразва мнозина. Волтер, заможният философ и колега на Русо казва, че направо му иде „да започне да лази на четири крака”.
Ако двете „Разсъждения” започват критиката на Русо за неговото общество, следващите му значителни творби „Емил или за възпитанието” (1762) и „За общественият договор” (1762) дават неговите решения на проблемите. В „Емил” , написана под формата на роман и най-влиятелното произведение на световната педагогическа литература, се говори за гледището на Русо за възпитанието. Това е преди всичко възпитание на волята с две цели. Първата е да се избегне покваряващото влияние на съвременното общество. Втората е да се изгради индивид, готов да поеме моралните и политически отговорности на новата държава. Основата на педагогическите му възгледи представлява теорията за естественото възпитание, която тясно се преплита със социалните му възгледи, с неговото учение за естественото право. Русо е смятал, че човек се ражда съвършен, но съвременните обществени условия, съществуващото възпитание, израждат природата на детето. Възпитанието ще съдейства за неговото развитие само ако придобие естествен, природосъобразен характер. Възпитателят не трябва да налага на детето своите възгледи и убеждения, готови нравствени правила, а трябва да му предостави възможност да расте и да се развива свободно, съобразно собствената му природа и по възможност да отстранява всичко, което може да му попречи. Естественото възпитание е и свободното възпитание. Според Русо, възпитателят трябва да действа така, че децата да разбират силата на необходимостта, логиката на естествения ход на нещата, т.е. широко да се прилага методът на Естествените последствия, същността на които се крие в това детето само да усеща резултата от своите неправилни действия, неизбежно произтичащи от вредни за него действия. Единствената книги, която препоръчва да четат подрастващите е „Робинзон Крузо”. Официалната религия и всички абстракции се отлагат за време, когато волята на индивида и разумът му ще са вече развити самостоятелно. Трудността според Русо е изграждането на общество, което да способства за оформянето на такъв гражданин – автономна и морална личност.
И в «За общественият договор» той се опитва да даде план за такова общество.
Моделът на Русо за обществения договор се различава радикално от този на англосксонския либерализъм (Хобс и Лок). В центъра на този либерализъм е свободата на отделния човек. При Русо, напротив, отделният човек изцяло се подчинява на коллектив, който излъчва свои представители и те разполагат с абсолютната власт. Терорът по време на Френската революция се позовава изрично на Русо. Русо говори за обща воля, която е резултат от условията на договор, по който всеки индивид предава всичките си ествествени права и свободи на всеки друг, за да се създаде нова корпоративна личност. Като суверен общата воля решава установяването на основните закони в обществото. Тя винаги взема решенията си с оглед на «доброто за всички». С дуги думи, в обществото индивидът си налага поведение, което се съгласува с поведението на другите. Всъщност тази концепция на Русо за общата воля е по-ясна на теория, отколкото на практика.
По-късните произведения на Русо са посветени по-пряко на личния му живот. Най-известното между тях е «Изповеди», където се опитва с искреност да разкаже историята на своя живот – щастие, нещастия, успехи, провали…Описва интимните си преживявания и признава вината си, че е дал своите деца в приют за безпризорни. Книгата е опит да се обясни на себе си и на своята публика. Съчинението е самоанализ, но навремето не е добре прието отобществото.
И днес още е трудно да разберем защо Русо е могъл да си навлече толкова омраза и клевети. Осъден в Сорбоната, после в парламента на Париж, града, където е изгорен „Емил”, неговият трактат за образованието, на Русо отново е издадена заповед за арестуване, която го принуждава да избяга в Швейцария. Самият Волтер прозовава да бъде интерниран или направо изгорен на площада.
Русо умира от сърдечен удар на 66-годишна възраст, сутринта на 2 юли 1778 година в Ерменонвил, близо до Париж. Погребан е в Поплие . След смъртта си е обявен за национален герой. Шестнадесет години по-късно, по време на революцията, тленните му останки са пренесени в Пантеона в Париж. Като че ли по ирония на съдбата те са разположени в близост до останките на неговия враг – Волтер.

ГЛАВНИ ИДЕИ НА РУСО
Човекът по природа е добър; обществото е причина за поквара и порок.
В природно състояние индивидът се отличава със здраво себелюбие; себелюбието се придружава от естествено съчувствие
В обществото природното себелюбие се изражда в користна гордост, която търси само доброто мнение на другите за себе си, и като върши това индивидът изгубва контакта с истинската си природа; загубата на истинската природа завършва със загуба на свободата.
Макар че обществото разваля човешката природа, то също дава и възможнст за нейното усъвършенстване в морално отношение.
Взаимодействието между хората изисква превръщане на естествената свобода в морална свобода; това превръщане се основава на разум и създава основата за теория на политическото право.
Справедливото общество заменя индивидуалната естествена свобода на волята с обща воля; такова общество се основава на социален договор по силата на който всеки индивид прехвърля всичките си природни права, з ад създаде нова корпоративна личност – суверен, изразител на общата воля.
Индивидът никога не губи свободата си, но я преоткрива в общата воля; общата воля действа винаги за доброто на обществото като цяло.