„Човек не трябва да обича властта повече от таланта си.“ – КОНСТАНТИН ПАВЛОВ

„Константин Павлов несъмнено е едно от най-необичайните

и знакови явления в българската поезия –

немногословният автор, чиито забранени „Стихове“

се преписваха на ръка, разпространяваха се и

се превръщаха в символи на литературния и човешки стоицизъм,

на свободния и неустрашим дух,

на високия смисъл да останеш верен на Словото и истината.“

Думите са на Румяна Таслакова, дълги години

главен редактор на Българската програма

на „Дойче Веле“ и учредител на Национална

награда за поезия на името на

Константин Павлов.

Прави това през 2022 година,

изцяло със собствени средства –

своеобразен подарък за 90-годишнината на поета.

 Символът на наградата е пластика от

скулптура Ангел Станев, на която стои надпис:

“Всяко мое стихотворение е ехо

от незаслужен шамар.” 

Поразяващо точно и силно напомняне за времето, когато

машината на властта всячески се опитва да смаже

неудобните и различните, дръзнали да заявят себе си

извън „позволеното“ – абсурдното време, в което

 живее Поетът на „Дълга, Морала и Правдата“.

.

Роден е на 2 април 1933 г. в пернишкото село Попово,

намиращо се днес на дъното на язовир „Студена“.

Още след първите публикации като ученик и студент, се сблъсква

с „духа на времето, в което кошмарът измества естественото битие“.

Перото му става все по-остро, лириката преминава в сатира,

а поетът – разпънат и „окован от невъзможността да направи

своя избор“, живее с усещането, че

„човек трябва да полудее мъничко, за да не полудее съвсем”.

И той превръща реалността в игра, за да се съхрани. И потъва в

мълчание задълго, когато е нужно. Но не спира да пише. Така,

както само той може – смело, ярко, талантливо и предизвикателно,

заявявайки с цялата си поезия „най-радикалното НЕ, казано в

 българската литература в началото на 60-те години“ (Св. Игов), а и след това.

Разбира се, плаща немалко за своята дързост и „чудовищна гордост“. Той е на 33 години,

в самата Христова възраст – вече завършил право, работил като редактор в Радио София,

издателство „Български писател“, в. „Литературен форум“, „Мултифилм“, издал

 дебютната си книга „Сатири“ *(1960) и бързо последвалата я „Стихове“, когато

идва ответният удар. 1966-а  година е. Отнемат му правото да работи и възможността да

 публикува. Това се случва на твореца, за когото още тогава Ана Ахматова възкликва:

„Константин Павлов е най-големият български поет, когото някога съм чела!“ 

Минава десетилетие, за да „получи разрешение“

за работа в „Българска кинематография“ и цели

33 години, за да види свое стихотворение отново

отпечатано, да издаде книга. „Появяване“ (1989)

е неговото завръщане след „голямото отсъствие“.

Натрупаното мълчание експлодира със страшна

сила. И уж поетът е същият, но и много различен –

по-мъдър, по-директен, напомнящ  древен

прорицател с истините, които ни казва

и размислите, до които ни води.

Излязъл най-после от „утробата на кита“, където:

„страшно беше,

 скучно стана –

пушех и мълчах,

 мълчах и пушех …“

поетът попада сякаш в някакво застинало минало

време, което му носи усещането:

„Аз съм рудиментарен отломък

 от едно много далечно бъдеще,

 изхвърлен поради непригодност назад при вас.

 (Моят вчерашен ден е светлинни години напред.)“

Но не спира „да изпреварва“ публиката си  с лирика, проза, драми и киносценарии,

по които са направени едни от най-добрите експериментални български филми

 („Масово чудо“, „Спомен за близначката“ „Чуй петела“ „Илюзия“ „Бяла магия“ „Памет“,

„Без драскотина“). Продължава да ни разтърсва и след смъртта си (2008) чрез

забранените някога ръкописи, идващи до нас „със силата на първия родилен вик“.

На този „прекрасен и необикновен човек“,

обладаващ „божествена духовитост“ и дремеща в

него  „някаква стихия – понякога меланхолически

мрачна, друг път волтеровски просветляваща“,

Ани Илков посвещава книга. Заглавието е

„НЕСЪВЪРШЕНИЯТ ГЕНИЙ“, защото:

„Няма друг, който да е стоял с такава

житейска твърдост в защита на свободната

мисъл, творческото въображение и

автономията на изкуството в България

от 60-те години и насетне.“

И защото, „ако модерното писане в България има своя гений, то това е

Константин Павлов. 

Със самото си съществуване, той хвърляше задраскваща сянка върху

посредствеността във всичките й форми, прояви, кьошета и исторически епохи.

Ето защо от него се страхуваха и през годините не спряха да му пречат и да го

измъчват. Сега, когато той се оттегли, посредствеността може да се разюзда докрай,

защото няма да знае пред кого да се срамува.

………………………

Бидейки голям поет, той беше и дяволски умен човек. Мисля, че ние нямаме

друг поет от подобен тип, няма и да имаме. Сега, когато мисията му

на този свят приключи, поетът Константин Павлов се прибира там, където,

струва ми се, винаги е вярвал, че е истинската му родина.“  (Ани Илков)

Августина Савова, 2023