„Човек не живее на този свят за себе си, а трябва да се грижи първо за доброто на народа си.“ – проф. Марин Дринов

Марин Дринов е не само един от основоположниците на историографията у нас, той има изключителни

 заслуги  въобще за  българската историческа и филологическа наука, за етнографията и фолклора  ни. 

Целият си достоен живот посвещава  на България,

  на просвешението и образованието като път за издигане на народа.  

“Моят прадядо ни е оставил най-скъпото наследство – 

примера на своя живот и онези ценности, които не може

 да бъдат унищожени от война, нито разграбени от бунт,

 нито отнети от властта:

 благородство, мъжество, правдолюбие, чиста душа и доброта.“ 

Това са думи на правнука Владимир , един от представителите на огромния род,

който оставят Марин Дринов и Маргарита Ивановна Уилямс – помощница в

научната работа и преводач на трудвете на своя съпруг.

Потомците им днес живеят в три  държави: Русия, Украйна и България.

Роден е на 20 октомври 1838 г. в Панагюрище – градът,

в който цари силен патриотичен дух по онова време и

където знанието е висша ценност. Тук завършва взаимно

и класно училище, от тук поема по пътя на науката. 

Даскалуването не му е достатъчно, неговите мечти го 

отвеждат далече – в Русия.  На 20 години пристига в Киев,

 настанява се в славянския пансион и се записва в 

Духовната семинария. Но и това не е достатъчно за него. След трите години, прекарани там, заминава за руската

столица и се записва във Факултета по история и филология на Московския университет. Полага много труд,

много усилия в подготовката си, завършва с блестящ успех и респектиращи знания, които впечатляват дори

 руските аристократи. Привлякал вниманието им, той е поканен  за частен домашен учител в семейството на

 княз Голицин. До 1970 г. бъдещият професор съчетава задълженията си в дома на руския благородник с 

пътешествия из Европа (Париж, Женева, Рим, Неапол, Виена, Варшава, Прага, Будапеща). Владеещ  латински,

гръцки, руски, френски, немски и английски, той има възможност да се запознае в оригинал с изключително

 ценни книги и ръкописи. Открива по време на своите “приключения” интересни материали в библиотеки и 

архиви за историята на славянските народи и българите. Далеч от Родината, тя е винаги в сърцето му.  

За тази искрена любов и легендарните знания получава обичта и уважението на  българската  интелигенция.

Без колебание той е приеман за най-образваният българин от съвременниците си. 

1869 година е много важна за Марин Дринов. Издава във Виена

две сериозни исторически съчинения. Първото, „Поглед върху

 произхождението на българския народ и началото на българската

 история“, отпечатано и разпространено веднага, се родее с 

Паисиевата „История славянобългарска”. Второто е „Исторически

 преглед на Българската църква от самото й начало и до днес“. 

През същата година е избран за председател на основаното в 

Браила Българско книжовно дружество (по-късно БАН), а от 1898 г. е 

негов почетен член. Дълги години безкористно работи за издаваните

 от дружеството Сборник и “Периодическо списание”.  

Завърнал се в Москва през 1871 г., Марин Дринов защитава магистърска степен. Името му става все

 по-известно сред научните среди  и скоро е поканен да преподава в Харковския университет.

 Командирован, пристига в България през 1874/75 г. с научна цел. Събраните материали използва

 в книгата си “Южните славяни и Византия през  X в. (1876),с която получава докторска степен.

Малко след това става и редовен професор с все по-налагащ се авторитет. Не отделяйки и за миг

 поглед от България,  Дринов е  изключително щастлив, че Русия се изправя срещу турския султан,

 за да подкрепи и освободи българите. Поканен за съветник в руската главна квартира по време на войната,

 допринася много за българската кауза. Когато войските стигат до София, приема предложения пост – 

вицегубернатор на града.  След Освобождението е един от строителите на нова България. 

Завежда отдела за народното просвещение и духовните дела при Временното руско управление на

България (1878-1879). И след това продължава да работи всеотдайно за изграждане на държавата.

 Той е един от бащите на първата ни конституция – Търновската, по негово предложение София става наша

 столица. Като първи министър на просветата и културата, въвежда модерна образователна система и

стратегия на културна политика. Открива в София публична библиотека (Националната библиотека),

създава правилата за първия официален български правопис и работи над първия устав на БНБ. 

Сред инициаторите е за създаване на първия общобългарски вестник „Марица“. 

Разочарован от недостойни партийни боричкания и мръсни плитически

интриги, напуска България и през 1881 г. се връща към работата си на

 преподавател и учен в Харковския университет.  Член е на  Руската,

  Полската, Чешката и Сръбската академии на науките. 

През всичките години на сериозна научна кариера не забравя и родината си. 

Поддържа оживена кореспонденция  с български учени и политици до края

 на своя живота  – 28 февруари (стар стил) 1906 г. 

Последните му думи на смъртния одър са:

„Моите ръкописи и моите 3000 научни книги предайте на БАН“. 

През 1909 г. костите на Марин Дринов са преместени в София от проф. Васил  Златарски и Пенчо Славейков.

 Пренесена е и завещаната на българския народ негова лична библиотека от 3000 тома. 

Днес неговото име носят издателството на БАН и Центъра по българистика и балкански изследвания 

 към Харковския университет (може би единственият останал в света),  който традиционно организира

 Дриновски четения и издава сп. „Дриновски сборник“. 

Дриново се нарича и едно село в Североизточна България. Преименувано е още през XIX в., когато 

делегация заминава при професора в Харков и получава съгласието му заедно с дар от книги .

Августина Савова, 2021