„Целият прогрес, на който можем да се надяваме, е да направим хората малко по-малко зли.“ – Гюстав ФЛОБЕР

„В него съжителстваха романтикът, който намираше реалността нищожна, и реалистът, който намираше романтизма празен, артистът, който намираше буржоата нелепи, и буржоата, който намираше творците претенциозни, като всичко това бе вместено у един мизантроп, който намираше всички смешни.“

 (Емил Фаге)

На 12 декември 1821 г. се ражда поредният син на Ахил Клеофас Флобер, хирург и главен лекар на болницата в Руан. Ражда се „болнав“, между две погребения на свои братчета, „и никой не се надява, че ще живее дълго. Д-р Флобер купува семеен парцел в руанското гробище, където изкопава малко гробче за Гюстав. Но неочаквано за всички той оживява. Оказва се мудно дете с глуповато изражение, което часове наред седи кротко с пръст в устата.“

Сам признава по-късно: „Да, имах идиотски вид, бръщолевех, пулех очи, бивах смъртно бледен…“

„Трудното дете“ Гюстав  още на 9 години решава да стане писател. Намира  дори основната тема. В писмо до свой приятел пише:

„Понеже има една госпожа, която идва при татко и ни разправя винаги глупости, аз ще ги опиша…“

Завършва местния Кралски лицей и 19-годишен заминава за Париж да учи право. Не харесва френската столица, явно не е очарован и от следването си. Времето си използва за интересни запознанства, едно от които е с Виктор Юго. Литературата го привлича от дете. Тежък пристъп на епилепсия  през 1844 г. става повод да напусне Париж и прекрати следването.

Завръща се в родния край – Кроасе, близо до Руан, и остава там до края на своя живот. През 1846 г. среща в Париж вече утвърдената поетеса Луиз Коле. В бурната им и страстна връзка, обаче, „литературният анализ заема повече място от любовта“. Това е видно от интересната кореспонденция между тях. След няколко раздели и сдобрявния, окончателният разрив в техните отношенията настъпва през 1855 г.

„Романтичният либерален стар глупак“, както сам се нарича, вместо семейство и деца, избира работата и пътешествията. От време на време посещава парижките си приятели Жорж Санд, Емил Зола, Алфонс Доде, Тургенев, братя Гонкур. Заедно със своя приятел Максим Дю Камп пътува до Бретан, а по-късно задълго обикаля с него  Гърция, Турция и Близкия изток. Това споделено преживяване на Ориента оставя дълбоки следи у писателя.

През 1850 година  „в Египет Гюстав заболява от сифилис. Напълнява, косата му окапва. Когато на следващата година мадам Флобер посреща сина си в Руан, тя едва го познава – струва й се много загрубял. Този момент бележи навлизането му в средната възраст. „Едва си се родил, и започваш да гниеш.“ Постепенно всичките му зъби ще опадат, за да остане накрая един- единствен.“       (Из „Папагалът на Флобер“ от Джулиан Барнс)

А е само на 28 години.

 Макар да пише от дете, Флобер е непознат на литературните кръгове до 35-та си година, когато се появява „Мадам Бовари“ – неговият безсмъртен шедьовър.

„Цялата стойност на моята книга ще бъде в това, че съм съумял да вървя по един косъм, провесен над двойната пропаст на лиризма и на вулгарността.“

Романът е публикуван на части през есента на 1856 г. в „Ревю дьо Пари“. Някои смущаващи епизоди са съкратени без съгласието на автора и въпреки протеста му. По-неприятното идва в началото на следващата година, когато е повдигнат съдебен процес срещу писателя за оскърбление на обществения морал в „Мадам Бовари“. Флобер е оправдан след още една година. Целият този шум довежда до голям интерес и няколко издания на творбата. „Отшелникът от Кроасе“ веднага става знаменитост и желан гост в модните светски салони. Критиката, обаче, остава враждебна и не оценява, че на литературната сцена изгрява нова ярка звезда. Това ще стане доста по-късно.

„Един млад провинциалист, напълно непознат, с крехко здраве и изключителна чувствителност, с неукротима воля. Пристрастен към литературата, той мечтае да стане равен на най-великите – Балзак, Стендал, Шатобриан, а това не е скромна амбиция. Той работи като каторжник в продължение на години, прахосвайки дни и нощи над страници, гъмжащи от поправки, над изречение, „което не е станало“. Най-сетне, постигнал стил, едновременно силен и блестящ, той се оказва като романист достоен за сравнение с онова, което е Расин за трагедията, а това означава, че името му ще се свързва с някои от най-съвършените шедьоври, написани на френски език. Такъв е бил Гюстав Флобер, безсмъртният автор на безсмъртната „Мадам Бовари“. (Жак Сюфел)

Авторът на първия модерен роман в европейската литература упорито се разграничава от всякакви школи и течения:

 „Не обичам доктринери, от какъвто и вид да са те … По-далече от мене всякакви там реалисти, натуралисти, импресионисти … по-малко думи, повече творби.“

В писмо до Жорж Санд, с която го свързва истинско и дълбоко приятелство, споделя:

„…аз си съсипвам характера, като се опитвам да си нямам школа. Априори ги отхвърлям всичките… те се стремят към онова, което аз презирам, и малко ги е еня за онова, което мен терзае. Аз определям като съвсем второстепенни техническия детайл, локалната справка и най-сетне историческата и документалната страна на нещата. Над всичко аз търся красотата, която спътниците ми така несръчно дирят.“

 През 1862 г. излиза историческият роман за „картагенските нрави“ „Саламбо“. Проучванията за него са правени десетилетие преди това по време на пътешествието из Тунис. Реакцията на критиката е по-скоро отрицателна, дори приятелите Сент-Бьов и Бодлер не я оценяват. Възторжен е само великият композитор Берлиоз. Малко разочарован, Флобер започва нов роман на съвременна тема – „най-балзаковският и най-автобиографичният“. Пет години (1864-1869) работи над него и през 1870 г. излиза „Възпитание на чувствата“ с подзаглавие „Историята на един младеж“. Ако „Мадам Бовари“ е свързана с провинциалните нрави, това е роман за парижкия живот. Връзката между главните герои със самия автор и неговата първа платонична любов Елиза Шлезингер тук е безспорна.

С избухване на Френско-пруската война през 1870 г. започват неволите му. Малкото имение в Кроасе, където живее с близките си, е окупирано от прусаците. Две години по-късно умира тази, на която е посветил първия си роман:

„На моята скъпа майка. Нейният стар спътник. Гюстав Флобер“

След раздялата с нея, ще напише на Жорж Санд:

„… разбрах, че бедната ми майка е тази, която обичам най-много. Сякаш бях откъснат от вътрешностите си.“

Вече е загубил много от своите приятели. Започват и финансови проблеми. Къщата в Кроасе е станала собственост на племенницата му Каролин. Писателят трябва да разчита на милостта й, за да остане в бащиното имение. Принуден да приеме скромна държавна пенсия и с влошено здраве, Флобер не спира да пише. Въпреки слабостта и умората, издава две книги:

третата версия на „Изкушението на Свети Антоний“, плод на „впечатляваща ерудиция, свързана с античната философия, религия и култура“, и сборникът „Три новели“. Заедно с това усилено работи над последния, останал недовършен роман – „Бувар и Пекюше“, за който преглежда над 1500 тома. 

Писателят умира на 8 май 1880 г. от мозъчен кръвоизлив на 58 години.

Погребан е в семейната гробница в Руан. 

Така преминава неговият привидно безинтересен живот, под който бушуват драматични, дори трагични страсти. Живот на перфекционист, изпипващ дълго своите творби, работещ до изтощение, често в самота. Истински „мъченик на съвършения стил, маниак на отработената фраза, звънтяща като кристал и доведена до абсолютно съвършенство.“  Защото той „живее само за и чрез литературата.“

Августина Савова