ХРАНИПОЛИ

Храниполи е празник на полята, на нивята. Празнува се на 7 май, подир Гергьовден. На този ден на Баните става сбор на околните села. Празнува се от незапомнени времена. На този ден по шосето за Баните препускаха файтони, кабриолети, велосипеди и пешаци…

Картината е същата както сутрин в неделен ден. По кабриолетите и файтоните, насядали жени и деца, държаха пъстри чадърчета за слънце. Конярят, стъпил на оковете и едва опрян до седалото, е сторил място за пътниците.

Волски и биволски коли, застлани с пъстри черги и платчета, се движеха много бавно, но сигурно…

Тия коля също бяха натъпкани с деца и жени, които също държаха пъстри дамски чадърчета. Албанци тикаха колички със сладолед, семкаджии и шекерджии вървяха пеша, придружени от боси момчета.

По това шосе, наричано соса, през лятото на 1906 г. един ученик с фуражка и герб на Сливенска мъжка гимназия мина с родителите си на файтон, пътуващ за гара Кермен – и от там – за София.

Този младеж – ученик по-късно написа вълнуващи страници за родния си град Сливен в „Път през годините”.

Още по-късно един поет – Никола Фурнаджиев, също от Сливен, идваше почти всяко лято на Баните, но вече като въдичар. Малко преди смъртта му случайно го чух по радиото да говори за неповторимата красота на Средна Тунджа и Сините камъни.

А какъв беше пътят до Баните?

В самото начало вдясно е Хамам баир, с млада мешова гора. По край баира вървеше силна вада, която служеше за подкарване на десетина воденици из бахчите…

Първата воденица вдясно беше на един богат турчин – Чурумлията. Около воденицата – високи върби и каваци. Водата пресичаше шосето, над която имаше дървен мост. Приятно място!…

Вляво жив висок плет ограждаше бахчите в продължение на 2-3 километра. Тук в зеленчуковите градини минаваше същата вада. Растяха разни плодни дръвчета и орехи с грамадни корони.

След края на бахчите имаше места за вършитба, затова се наричаха Харманите. Следваше полето, засяти ниви. Вдясно, на 6-ти километър беше военният лагер около сегашния завод „Динамо”.

Вляво и дясно ниви, край които растяха полски цветя, най-много къдънки.

Вдясно се точеше мекият прашен път.

По телеграфните жици стояха чудно красивите птици – али гарга. Те не се плашеха от минаващите коля и файтони. Чучулигите (чомпите) на всяка крачка пресичаха бегнешком шосето и се губеха из нивите.

Лалугери се подаваха от дупките и също често пресичаха шосето.

Разкошната Чаирлийска дъбова гора беше царство на гарги и диви гълъби. Днес тя не съществува… Край шосето – едър и дребен добитък. Биволите често спираха движението.

От Чаирлийския азмак до към Баните и край Тунджа големи групи щъркели важно се движеха и не се смущаваха от хората.

Орли се виеха над тунджанските воденици и над селата.

От 60-70 години вече няма помен от гореспоменатите птици…

Вечна им памят!

Из книгата на Русчо Симеонов „Течаха бистри вади и се виеха орли“