Хорхе Луис Борхес – магьосникът на думите, считан за един от най-изтъкнатите латиноамерикански и световни писатели на XX век, се ражда в Буенос Айрес на предела между две столетия (24.08.1899 г.)

„Произхождам от военни среди. Дядо ми, полковник Франсиско Борхес Лафинур, се е сражавал в пограничните войни с индианците и е загинал по време на революция; прадядо ми, полковник Суарес, е предвождал перуанската кавалерия в една от последните големи битки срещу испанците; друг мой прадядо е предвождал авангарда на армията на Сан Мартин . Всички тези неща ме свързват с аржентинската история, а също и с идеята, че човек трябва да бъде смел.”

По бащина линия е потомък  на стар род  английски интелектуалци, от които наследява литературния си вкус. Детството, а и целият му живот са белязани от книгите.

Ако трябва да посоча един най-важен факт в живота си, бих назовал библиотеката на баща ми. Мисля, че никога не съм я напускал.

Винаги съм си представял, че раят е библиотека.“

Бащата, Хорхе Гийермо Борхес, е писател и преводач, адвокат и преподавател по психология, а майката – Леонор Асеведо Суарес –

Леонор Асеведо Суарес, майка на писателя

преводачка. Детето се обучава у дома до единадесетата си година, общувайки свободно на два езика – английски и испански. Борхес ще изучава езици през целия си живот: немски, латински, френски, староанглийски, исландски, японски. Но за творчеството си ще избере този на страната, в която се е родил. По-късно ще твърди, че навярно е английски писател, който пише на испански.  Голямата литература на испански, по традиция се отличава с пищната си словесност, докато Борхес избира един лаконичен, прецизен и детайлно премислен стил. 

„Лудост е да съчиняваш огромни книги и да изложиш върху петстотин страници идея, която може да бъде перфектно свързана устно за пет минути”.

Първият си литературен опит прави едва 6-годишен,  когато преразказва на английски език гръцката митология. Митовете и занапред ще го вълнуват и ще присъстват трайно в творчеството му.

На 11 години момчето превежда „Щастливият принц” от Оскар Уайлд, но мнозина считат, че това е дело на бащата. Интересът  към превода не стихва през целия му живот. Превежда Уолт Уитман, Джеймс Джойс, Андре Жид, Франц Кафка, Вирджиния Улф, Едгар Алън По, епични поеми от староанглийски и старонорвежки, опитвайки да докаже, че понякога преводът може да бъде по-добър и от оригинала, че е изкуство, благодарение на което световните литературни бисери достигат до читателя.

Когато Хорхе е на 15, семейството се премества в Швейцария поради влошеното зрение на бащата, който се лекува в очна клиника.

Младият Борхес

През 1918 г. младежът завършва Женевския колеж, а след края на Първата световна война се мести и живее с фамилията си в Лугано, Барселона, Майорка, Севиля и Мадрид. Тези пътувания из Стария континент  го срещат с различни европейски интелектуалци – философи, писатели, художници, музиканти – и слагат своя отпечатък върху мирогледа на младия автор.

През 1921 г. се завръща в Буенос Айрес и начева плодотворна литературна дейност. Публикува в различни списания, издава първата си стихосбирка (1923).

По-късно неговите разкази, стихове и есета го превръщат в един от най-даровитите и обещаващи писатели в Америка. Желанието му е читателят да изпитва интелектуална и естетическа наслада от творбите му:

„Писателят  трябва да бъде оценяван по удоволствието, което доставя, и по емоциите, които човек получава. 

Борхес изследва въпросите на битието, преплитайки време и пространство, живот и смърт, измислица и реалност. Използва повтарящите се метафори  – лабиринт, сън, огледало, за да подтикне читателя към философски размишления: 

Наистина никой не знае дали светът е реалистичен или фантастичен, т.е. дали светът е естествен процес, или е някакъв сън, сън, който можем да споделим с другите, или не“. 

Два от най-прочутите му сборника –  „Измислици“ (1944) и „Алефът“(1949), съдържат истории, пълни с шеги и езотерика, ирония, скептицизъм, реалност и фантазии.

Постепенно писателят потъва в мрака на слепотата, която се предава в рода му по бащина линия от шест поколения назад. Той обаче е първият, който я приема не като наказание, а като дар, като ново вътрешно озарение, като възможност да  отдели същественото от повърхностното. И продължава да твори. С помощта на майка си, приятелите, секретарките… Тогава написва и едно от най-хубавите си есета – „Слепотата”.

Борхес е и обществен деятел. Той е публична фигура, чиято популярност непрекъснато расте. Преподава в различни университети, президент е на Аржентинското дружество на писателите, професор  по английска и американска литература в Аржентинската асоциация на английската култура. Пише сценарии, дава интервюта. . През 1955 г. става директор на Аржентинската национална библиотека. Ето как го  вижда журналистът Роналд Крайст: 

Всеки ден в късния следобед Борхес пристига в библиотеката, където по стар обичай диктува писма и стихотворения, които госпожа Кинтерос набира и му чете. След неговите корекции тя прави по две или три, понякога четири копия на всяко стихотворение, преди Борхес да е доволен. Някои следобеди тя му чете, а той внимателно поправя английското ѝ произношение. Понякога, когато иска да помисли, Борхес излиза от кабинета си и бавно обикаля ротондата на библиотеката, високо над читателите на масите долу. Но той невинаги е сериозен – подчертава госпожа Кинтерос, потвърждавайки това, което може да се очаква от писането му: „Винаги има шеги, малки шегички.“

Писателят е носител  на много световни награди, но с една – Нобеловата награда за литература,  се разминава неколкократно. С присъщата си самоирония той коментира този факт: 

Придобих навика да чакам следващия Нобел. Това е едно от удоволствията на старостта ми“. 

Борхес умира в Женева на 14.06.1986 г.

Но и днес думите му продължават да вълнуват и стряскат, учудват и провокират с мощта си съзнанието на милиони читатели.