Ферманът на султан Абдул Азис за учредяване на Българска екзархия

„ Нашият народ единодушно реши да изхвърли от училищата си чуждия език /гръцки/ и съществуващите дотогава порядки, и въведе родния си език… Тогава народът ни се убеди, че докато не се избави окончателно от властта на фанариотското духовенство, съдбата му няма да стане по-добра. Тази велика обществена идея веднага след нейното обнародване бе възприета от целия народ, който реши да я доведе докрай.”  (Д-р Иван Селимински, 1860 г.)

Спорът за установяване на българска национална църква се води десетилетия. Исканията на българите са сами да избират свещениците си, които също да са българи. Вселенската патриаршия се противопоставя остро. Борбите са за богослужение и училищно обучение на роден език.  В  делото за културно-духовна самостоятелност сливенци имат своя достоен принос. Те не само отказват да плащат владищина, но още през 1827 г. прогонват с камъни Одринския владика Герасим. Подобна участ сполетява по-късно и гръцкия владика Кирил.  Други селища в страната последват примера на Сливен.

Народът посреща с въодушевление новината за самостоятелна българска църква. Тя пристига с многоочаквания султански ферман от 28 февруари 1870 г./ 12 март 1870 г./, който възвестява учредяването на  Българска екзархия.

Навред настъпва всеобща радост и възбуда, организират се спонтанни  тържества, българите ликуват, пируват и съчиняват благодарствени адреси до султана и Високата порта. В Сливен „ферманът бил прочетен в конака „с голяма тържественост” (С. Табаков). Една от петнадесетте епархии е Сливенската. По този повод Чинтулов пише възторжено:

Виж колко благости,

милости и драгости

Бог нам ѝ дал:

В турска монархия

мила Екзархия

Сливен – Епархия

нам дарувал.

Гръцкият патриарх Григорий не припознава фермана, но българите се събират в Цариград още на 23 февруари 1871 г., за да обсъдят, изработят и приемат екзархийския устав. Между представителите на този Първи църковно-народен събор са Добри Чинтулов и Сава Доброплодни. Черковните борби  продължават и следващата година, а Сливен се превръща в техен център, когато въстава срещу заточението на българските владици.  В двора на църквата „Св. Димитър” е организиран най-многолюдният митинг, на който се стичат около 5000 души – почти цялото възрастно население на града. Още до вечерта пристига телеграма от великия везир, че владиците са освободени, а черковният въпрос в най-скоро време ще бъде решен.

На 3 юли 1873 г. сливенци посрещат с радост, упование и надежда своя пръв владика – митрополит Серафим. 

“   Нашийт санджак, според царскийт ферман съставлява вече нова епархия… Като желанието ни е било да се снабдим с достоен пастир, улучихме да са назначи според вишегласието на Екзаршията ни за законен пастир

Н. Пр-ство Г-н Серафим…

   В значението на словото си Г-н Планинский каза: „надеям ся че вашите очи ще да бъдат обърнати в интересът на паството ви; вашите ръце да пипат умно и разумно за да можете гуди здрава основа на научнийт напредък в богоспасяемата Сливенска епархия; вашите уста ще проповядат истината, правдата и любовта… ”

(В. „Право“, 14 юли 1873 г.)