Феликс Каниц – Балканският Колумб

Между чужденците, които са писали за българските земи и българите, включително и за Сливен, се откроява името на австро-унгарския изследовател, етнограф, археолог, художник и автор на пътеписи Феликс Филип Емануел Каниц. Роден е в Будапеща, Унгария, през 1829 г. в богато еврейско семейство. Завършва специализирано художествено училище през 1842 г. и започва работа като гравьор – практик в литографски институт. Знанията си по история на изкуството попълва в различни училища във Виена, Мюнхен, Нюрнберг, Дрезден и Париж, без да изоставя дейността си като илюстратор. До края на живота си е постоянен спътник, специален кореспондент или художествен редактор на “Илюстрирте цайтунг” – гр. Лайпциг. През 60-те и 70- те години на ХІХ век Ф. Каниц започва изследователски пътувания в югоизточна Европа – обхожда Босна, Херцеговина, Далмация и Черна гора. Научните си съобщения изпраща в Императорската кралска академия във Виена. Член-кореспондент на географските дружества в Дрезден, Санкт-Петербург, Берлин и Виена. Попечител на Музея на търговията и член на дирекционния съвет на Клуба на науките (Виена). От 1878 г. е съветник на император Франц Йосиф І. От 1859 г. (първото му пътуване в Сърбия) Ф. Каниц остава завинаги свързан с балканските земи и населяващите ги народи. През 1860 г. стъпва за първи път на българска земя и в продължение на много години обикаля и запознава Европа с тази непозната земя, с нейната история и култура. Европейският югоизток става негова втора родина. Умира на 5 януари 1904 г. във Виена.

Във възрожденската ни преса излизат съобщения и статии за дейността на Каниц. „Никой от странните пътешественици из България не е писал толкова вярно и точно като Ф. Каниц“ (Българский народен календар за проста година 1875 г. (урежда се от Янко Ковачев. VII годишнина)). Във в. Независимост, год.III, бр. 29 от 7 април 1873 г. се отбелязва: „Господин Каниц е турил вече под печат своите пътешествия по България, които са любопитни не само за европейците, а и за назе, защото ние и до днес още не сме изучили сами себе си.“

За „Оригинална карта на Дунавска България и Балканът“ с обозначени 3200 селища, 35 манастира и крепости, е награден със златен медал на Парижкия географски конгрес (1876). Висока оценка получава  и на Московския антропологически конгрес (1879 г.). Руският генерален щаб я препечатва и въз основа на нея се водят военните действия в 1877/78, за което Александър II награждава авторът й с орден „Св. Станислав“. Картите на Феликс Каниц са използвани на Берлинския конгрес на Великите сили (1878) за установяване следвоенните граници на Балканите. От 1885 г. създава нови 50 карти на Сърбия, Княжество България и Източна Румелия. Издава и тритомен труд „Дунавска България и Балкана“ – исторически, географски и етнографски пътни студии от 1860 – 1875 г. , където е описан и Сливен.

Каниц посещава Сливен в първите дни на юли 1872 година. През време на престоя си има възможност да опознае доста добре града и хората му. Дава информация за местоположението му като един от най-големите и оживени градове на Европейска Турция. Според Каниц градът наброява по това време 25000 жители – българи, турци, арменци, евреи, гърци и цигани. Описва поминъка на сливенци – производство на аби, шаяци, сукно, лозарство и винарство. След Иречековите „Пътувания по Българско”, трудът на Каниц е най-ценният и авторитетен за ония години, когато подобни проучвания са рядкост.

„ В българските кръгове Сливен се ползува с известна прочутост. Вън от питорескното си положение, от своето черно, огнено вино, което се хвали като най-доброто между Черно море и Дунава, той играеше в последната епоха една видна рол във възраждането на българите и беше родно място на интелигентни, енергични мъже. А в последните десетилетия даваше импулса, макар и напразно, на честите народни движеноя срещу турското владичество.” („Дунавска България и Балкана“)

 „Те са една хубава човешка раса- момите са тънки, имат черни очи и прелестни зъби……Сливенските лекари употрбяват старо сливенско вино, смесено с прах от хининови кори, като добро средство срещу пернициозната треска, която тук често върлува.” („Дунавска България и Балкана“)