“Тя беше отдялана с длето, за което Бог е положил повече усилия.” – Миряна Башева

 

 

Творец-бунтар с блестящ интелект, присмехулна и

 самоиронична, с малко черно чувство за хумор 

и „тежък” характер, Миряна Башева е хулиганката 

на българската поезия,  но и 

“поетеса на космическата нежност”. 

 

Родена на 11 февруари 1947 г. в София, тя е дъщеря на  

мистериозно загиналия при инцидент на Витоша

Иван Башев – външен министър в правителствата на 

Тодор Живков и Станко Тодоров през 1962-1971 г.,

 

 

 

Иван Башев „отваря“ България към света, осъществявайки

 идеите си – Тракийското златно съкровище за първи път е

показано извън страната (в Швейцария и Франция); оперните ни

певци получават възможност да пеят в големите театри на Париж,

Виена, Милано; създаден е Международният балетен конкурс.

Светът научава за българския талант, за българската история и

мястото ни в европейската култура. Страстен ценител на театъра,

литературата и живописта, скромно и без излишен шум, той

превръща служебните си задължения в „меценатство“. 

 

Р О Д И Т Е Л И 

“Ще кажа нещо повечко за тия, от които произхождам … Баща ми е роден в средите на

възможно най-дребната буржоазия. Неговият баща, дядо Христо (родом от Прилеп),

е бил месар на дребно. Сколасал еда се разори току преди национализацията, та за

потомците не остана нищо да си реституирнем. Имал е къща, но пък нея англо-

американците я разбомбили. Баба ми Мария е родом от Виена, но по кръв чехкиня.

Дошла е явно не от хубаво на младини в България да учи туземчетата на немски.

И случила на дядо ми.От другата страна имам още по-непрестижен произход. Дядо ми

Тодор е кукушки преселник в Кюстендил. Загинал е през Първата световна война, 

майка ми едвам го помнеше. Баба Спасена ми е била обикновена надничарка, 

сколасала да се пресели в София и да припечели колкото за паянтово къще с две стаи,

кухня и външен клозет … Майка ми е била милосърдна сестра в „Червен кръст“, където 

манипулационната й стаичка е служела за „явочна квартира„; оттам е минавал и

Вапцаров. Майка ми София е била известно време и директорка на Училището за 

милосърдни сестри.Споменавам го, защото то е било под патронажа на царица Йоанна,

и за сватбата си майка ми е получила от царицата голям букет карамфили и 

една фруктиера. (Аз тая фруктиера я направих на сол, но едва ли от републиканство, 

тогава съм била на 3 години.) Баща ми работеше в ДСНМ (ранният Комсомол),

 в ранния вестник „Народна младеж„, в международни младежки организации.”

 

Д Е Т С Т В О 

“Като съвсем малка родителите ми ме влачеха с тях при целогодишните командировки

 на баща ми за подготовка на Световните младежки фестивали. Помня, макар и много

смътно, развалините на Берлин; още я нямаше Стената и ми купиха кукла от Западния

 сектор… Бях най-щастлива в периода, когато баща ми беше зам.министър на 

културата (тогава май КНИК). Покрай него опознах десетки незабравими български

 художници, театрали, писатели, музиканти… И то доста отблизо. Царска Бистрица и 

Дворецът в Балчик бяха почивни станции за творческите съюзи. Може да се каже, че от

 младини дишах творчески въздух. Нямам отчетлив спомен как баща ми е станал 

министър, тогава тъкмо почваха първите ми девически трепети и неговият пост е

бил последното нещо, което да ме заинтересува. Помня обаче как ми стана мъчно да

 науча, че през еди-кое си лято ще летуваме вече не в любимия Балчик при любимите

 артистични чешити, а нейде си на Златните пясъци (сега това било „Ривиерата„). 

Преживях го, още повече, че първата ми младежка любов започна именно там. 

Но да завърша министерската тема – баща ми не ме е водил нито на един прием

 и нито на едно посещение в чужбина, амо едно лято прекарахме отпуска му в

 СССР, но не в Сочи или Ялта, а на пътешествие в Иркутск, Братск, Ташкент,

 Самарканд, Тбилиси (по Военно-грузинския път също), Севастопол.” 

 

М Л А Д Е Ж К И  Г О Д И Н И 

“…влязох в английската гимназия по министерско разпореждане, ние бяхме

 последният випуск, приет без конкурсни изпити. Ожених се за съученик

 днес доц. д-р Александър Алексиев. Имаме дъщеря Марина, сполучливо дете.

А разводът ни беше толкова сполучлив, че Сашо не само остана най-добрият ми

 приятел, ами и лекува половината колектив на в.“Сега„. Учих английска филология,

 но не се дипломирах. Така си ходя нагоре-надолу без висше образование. ” 

 

Т В О Р Ч Е С Т В О 

 

Поезията й е като нея – “жизнена, умна, сетивна”. 

Оригинална и мелодична, с особен отсечен ритъм, 

тя е огледало на “чепатия” й нрав, съчетан с 

огромен поетичен талант.  

Още първата й стихосбирка със знаковото име

 “Тежък характер” (1976) я прави известна.

Талантливият дебют е последван от

„Малка зимна музика“ (1979), „Сто години суета“ (1992),

„Ние сме безнадежден случай“ (1998). 

Нейни са текстовете на едни от най-

хубавите песни в българската естрада. 

Написва стиховете към филма „Войната на таралежите”

и още няколко сценария за киното.    

 

“Стихове прописах късно, и то на майтап и на руски (чиста случайност) 

около 23-24 годишна възраст. Първите ми публикации направиха силно

 впечатление (извинявам се, ама е факт) и покойният Серафим Северняк

 ме зариби за сп. „Отечество„. Оттогава датира любовта ми към печата.” 

„Аз си пишех само за себе си без амбиции за публикация, но майка ми ме „предаде”

– показала на Райнов стиховете и той ме прати в „Литературен фронт”, 

после и в „Пламък”. С връзки пробих!”

“Обичам естрадно-текстовия си период и 

приятелите си оттогава  –

 покойния Петьо (Мъката) Чернев,

 Богдана, Стефан, Мишо Белчев… те нямат чет. 

После даже в киното, от което нищо не разбирам,

 се наврях. Заради Рангел Вълчанов се прежалих.

И тв труженик бях във „Всяка неделя“ по времето 

на Янчо Таков, по прителска линия.

С Рангел Вълчанов правихме и театър в Хасково,

и един игрален филм („Последни желания„),

и няколко документални. 

Той ме заведе в Индия за 3 месеца, друго да не му дължах, 

за това вечно съм му благодарна. Сърцето ми остана в тази страна.” 

 

Г О Л Я М А Т А  Л Ю Б О В 

 

Той, Рангел Вълчанов, е нейната „фатална” любов,

 а тя – най-вдъхновяващата между музите на

режисьора. Заедно пътуват много и тя дори

 прихваща от неговия прословут шопски хумор.  

 

Всъщност поетесата твърди, 

че е била влюбена в него още от детството си: 

„Имах няколко такива големи детски любови. Баща ми тогава беше заместник-

министър на културата и растях в прекрасна интелектуална среда. 

Изкарвахме зимната ваканция в резиденцията в Бистрица, тогава тя беше 

на културните дейци.Страховити компании се събираха там и общуването 

с тях силно повлия на оформянето на характера ми. 

Та първата ми любов беше Джеки Вагенщайн … Втората – Христо Ганев …

А третата е Рангел. Видях го за първи път на Слънчев бряг – той снимаше там

 „Слънцето и сянката“ и показваше на баща ми заснетия материал.

Бях на 11-12 години, ако не се лъжа, и той страшно ме впечатли, 

особено гласът му.” 

 

На него е посветена част от поемата  “Любов” :

 

„Не казвам, че си бил благочестив … 

Напротив, казвам (с много, много обич) 

Ех, имаше си недобри черти … 

Една добра на лоши сто да смятам – 

пак взимам и едната, и стоте! 

Обикнах и приех дори смъртта ти, 

тъй както всяка друга част от теб! „

 

КРЪГ’ 39 

 

През декември 1989 г. емблематичният “Кръг’ 39” 

организира най-мащабното събитие в историята на 

българската поезия – “Голямото поетично четене”,

както го наричат участниците. Самите автори от

това неформално дисидентско сдружение, между 

които е и Миряна Башева, четат свои творби в

препълнената  зала на Софийския университет.   

 

 

 

СЛЕД ДЕМОКРАЦИЯТА 

 

Въпреки силното разделение и противопоставяне

в онези години, тя е уважавана

„и от двете страни на барикадата“

за ТАЛАНТА и ПОЗИЦИЯТА си.

 

“След избухването на демокрацията се наложи 

по-сериозно да подходя към въпроса за хляба насъщен.

И тук искам непременно да благодаря на Петьо Блъсков 

и Валери Найденов. Ако не бяха ме взели в „24 часа„, 

сега нямаше да съм в „Сега„!

А това вече щеше да е ужасно… “ 

 

 

 

ЖИВОТНИТЕ 

 

Известна е с любовта си към тях. Често храни бездомни

 кучета и котки, а в дома й винаги има четириног приятел. 

Кръщава ги със знакови имена. Последната й котка Здравка

е кръстена на мястото, където е намерена  – НЗОК.  

 

По време на тримесечното пътешествие с Рангел Вълчанов из Индия : 

 

„… Разни свещени маймуни и котки, и дори най-важното животинско божество,

една крава, се мъкнеше след мене по улиците на Бенарес сума време,

 накрая влязохме заедно в едно миниатюрно дюкянче за обувки и кравата се заклещи

 на вратата, разтърси се ипопиля целия дюкян. Разхвърчаха се патъци…

 Аз ужасно се притесних, а собственикът беше щастлив, 

че го е посетило свещено добиче, и ми благодареше най-пламенно“. 

 

 

ФИНАЛЪТ ???

 

„Аз нямам как да стигна до финала, 
да пусна тоя свят на самотек. 
Мен еволюцията ми е дала 
безсмъртие, защото съм човек. 

Аз няма да положа тихи кости 
под жалните орландовски брези 
и моите опечалени гости 
ще си спестят и свещи, и сълзи. 

В опровержение на Чарлз Р. Дарвин, 
на черните Адамови ребра, 
над мене няма да програчи гарван. 
Предупреждавам: Няма да умра. 

А ако някой ден – помози бог! – 
откаже медицината отсрочка, 
не бързайте с цветя и некролог. 
Предупреждавам: Няма смърт. И точка. „

 

 

 Постепенно оттеглила се от поезията, жрналистиката и публичните изяви, 

Миряна Башева издъхва в съня си на 12 юли 2020 г.

. 

 ОСТАНАЛОТО Е В ПОЕЗИЯТА Й ….

 

Августина Савова, 2021