Това, което знаем и не знаем за Райна княгиня

Ражда се на 18 януари 1856 г. в дома на поп Георги Футеков в Панагюрище. На седем години знае азбуката, а на тринайсет удивлява всички с прочувствената си реч в края на учебната година. Изпращат я да учи с общинска издръжка в първата българска петокласна девическа гимназия в Стара Загора, основана от Анастасия Тошева. 18-годишна се завръща в родното Панагюрище, назначена за главна учителка в женското училище. Скоро съдбата я среща с пламенния, дръзкия и магнетичен Бенковски, за да чуе заповедта: „Ще ушиеш знаме!“ и смутено, но достойнo да отвърне: „И аз съм българка! Приемам!“ От тук нататък животът я повлича неумолимо през кратките героични мигове към дълги и тежки изпитания. Образът й, запечатан в българското съзнание, е символ на отечеството и свободата – на българската свобода! Така и остава завинаги – млада, красива, с гордо вдигнато чело, тържествено преминаваща на белия си кон – в едната ръка с развято знаме, в другата – с тънка сабя. А до нея – Бенковски. След тях свещеници и въстаници с пушки в ръце – цяла процесия. Наоколо – народ, цветя, звън на камбани, протегнати с обич ръце и НАДЕЖДА. Възвишено и опияняващо, но за кратко. Само няколко дни по-късно Панагюрище е в пламъци, удавено в кръв. Започва нейното мъченичество. Предадена и арестувана, подложена на подигравки, дивашки разпит и бой, на глад и болести, тя все пак оцелява. Мълвата за „младата царица“, „развявала знамето като нова Жана Д’Арк” стига до чуждите консули и журналисти. Успяват да издействат среща с нея в Пловдивския затвор и остават поразени, когато пред тях застава „едно видение в дрипи“, намиращо се между живота и смъртта. В унес Райна дочува уверенията им, че ще помогнат. И наистина, след тяхното застъпничество пред Високата порта, тя получава свободата си. Получава и възможност да замине на техни разноски в САЩ, Швейцария или Русия. Избира „едноверната и едноплеменна наша покровителка Русия“. Полужива, бързо се възстановява и снабдена с чужд паспорт пристига в Москва. Със стипендия на Славянския благотворителен комитет завършва акушерство и става първата дипломирана българска акушерка. В руската столица успява да издейства стипендии за други българчета, предимно сираци и деца на поборници. Там написва своята „Автобиография“ (1877) – първата издадена българска книга, написана от жена, заемаща достойно място сред най-добрата българска мемоаристика на Българското възраждане. А е само на 21 години.

След Освобождението се завръща в България, отново става учителка – в Девическата гимназия в Търново. Омъжва се за Васил Дипчев, кмет на Панагюрище, също участник в Априлското въстание. Напуска работа и се отдава на семейството. Преместват се в Пловдив, а по-късно в София. Съпругът й е избран за народен представител от партията на Петко Каравелов. Като краен русофил, по време на Стамболовата власт, е арестуван със съпартийци. Изпратен в Черната джамия и пребит, няколко месеца по-късно умира – 1898 г. Настъпват отново тежки дни за Райна. Без всякакви приходи (поборническата й пенсия е спряна) трябва да отгледа пет деца – все момчета. Търси работа като акушерка, дава стаи под наем, но успява да изучи синовете си. След ранната смърт на единия, другите четирима завършват Военното училище в София и стават офицери. Тя остава сама, все по-трудно се движи и все повече време прекарва в лежащ стол. Влажните затворнически килии и изтезанията са оставили своя фатален отпечатък върху здравето й. Въпреки това акушира безплатно на бедни жени и успява да издейства построяване на „Майчин дом“ в столицата.

„Необикновен човек беше Райна Попгеоргиева. Винаги усмихната, винаги готова да помогне и утеши. Скромна, състрадателна, човеколюбива… И като човек, и като акушерка тя беше изключителна… Нито една от нейните родилки не заболя от съществуващата тогава родилна треска. Тя даваше ценни съвети на младите майки, акушираните деца обичаше като собствени и се грижеше за тях като същинска майка. Излишно е да говоря за необикновения ѝ патриотизъм, който е познат на всеки що-годе просветен българин“. (Райна Костенцева)

Райна Попгеоргиева умира на 29 юли 1917 година.

Тежката съдба на родителите, за съжаление, не отминава и децата им. Герои от войните с общо 11 ордена за храброст, те са репресирани и намират смъртта си по време на социалистическата власт, обявени за „фашисти“:

Ген. Иван Дипчев – „Един от героите на Чаталджа по време на Балканската война. Носител на пет ордена „За храброст“. Участва и в трите войни. След 9.IX.1944 г. е изправен в Ловеч пред т.нар. „народен съд“ с обвинение, че през 1926 г. е последвал нелегални в Троянския балкан. Всъщност е доказано, че това са били двама разбойници, които ограбвали и тормозели населението в този край. Осъждат го на смърт, но под натиска на местното население присъдата е заменена на доживотен затвор. Умира през 1954 г. в Ловешкия затвор, без да бъде съобщено на близките му.„

Владимир Дипчев – герой от сраженията край Одрин, с три ордена „За храброст“ от Балканската война. Безследно изчезнал на 10 октомври 1944 г., вероятно разстрелян без съд и присъда.

Полк. Асен Дипчев – герой от Първата световна война. Въпреки, че не участва в убийството на Стамболийски, като адютант на кап. Иван Харлаков, заловил земеделския лидер, е оставен без пенсия от новата власт, преследван и изпращан в лагери.

Августина Савова