На 12 август 1853 година в Чирпан е роден даскалът – бунтар СТОЯН ЗАИМОВ – националреволюционер и апостол на Априлското въстание, просветител, общественик, писател.

Учи в родния град, а след това в класното училище на Стара Загора. Още тогава се включва в революционната борба. Забелязан от турските власти, е принуден да напусне града и заминава за Пловдив. Там завършва едногодишен педагогически курс и става учител в Хасково.  Като член на местния революционен комитет, се замесва в покушение над местен чорбаджия-предател. Заловен и осъден на „вечно заточение“ в Диарбекир, успява да избяга и попада сред българската емиграция в Румъния. Запознава се с Каравелов и Ботев, редактира в Браила хумористичния в. „Михал“. Участва в подготовката на Старозагорското въстание (1875 г.), определен е за ръководител на групата, която трябва да подпали Цариград. След неуспеха му, насочва усилията си към създаване на Гюргевския революционен комитет. Избран за апостол на Врачанския революционен окръг по време на Априлското въстание, в началото на 1876 г. се връща в България. Не успява да изпълни задачите си поради силния отпор на местните чорбаджии и многобройната османска войска. Отново е заловен и осъден на смърт. Присъдата е заменена с доживотно заточение в Мала Азия (крепостта Сен Жан д’Акр). Освободен по общата амнистия след Санстефанския мирен договор, заминава за Москва да учи педагогика. След завръщането си в България учителства, съставя учебници и методически ръководства, основава сп. “Училищен преглед” и става директор на Народната библиотека в София (1903-1908).

Като отявлен русофил е преследван от Стамболовото правителство и дори емигрира в Русия докато се смени политически режим у нас. Завърнал се отново в Родината, той е избран да оглави Комитета за увековечаване на българо-руската бойна дружба и Върховния поборническо-опълченски комитет. Провежда широка акция по изграждане на военноисторическите музеи в София, Плевен, Пордим, Бяла и Шипка. Има  и голяма заслуга за издигане паметници на загиналите руски офицери и войници по време на Освободителната война.

Оставя богато книжовно наследство и наред със Захари Стоянов полага основите на

българската модерна мемоарна традиция.

Умира на 12 септември 1932 година в Плевен.