
Стихове на Живка Балтаджиева
- 23.05.2018
- 0
Живка Балтаджиева е родена в София на 23 септември 1947 година. Но детството и юношеството ѝ преминават в Сливен, град, който с духа и пейзажа си белязва чувствителността въображението и творчеството ѝ. Живее от дълги години в Мадрид, Испания. Завършила е българска филология в СУ “Климент Охридски” и е Доктор на филологическите науки (Комплутенски университет, Мадрид). В момента води колекцията „Източно Крило“ на мадридското издателство „Амаргорд“, след като почти двадесет години преподава литература в Комплутенския университет. Преди това, в България, е работила като репортер в Българско Национално Радио и редактор в отдел Поезия на списание “Пламък”. Автор е на поетичните книги “Слънчево сплитане”(1971), “Дневно осветление” (1982), “Безродни митологии” (2007), “Никога” (2009), издадени в България, а също и на публикуваните в Испания двуезични “Sol / Слънце” (2012, Colecciónón mínima re) , “Fuga a lo Real / Бягство в реалността” (Amargord, Мадрид, 2012, 2º издание 2013) и “GenES” / “ГенИ” (само на испански, Amargord, Мадрид, 2016). В неин превод, придружен от въвеждащо в творчеството му обширно есе, се публикува за пръв път в Испания и испаноезичния свят поезията на Христо Ботев (2014), предшествана от пространна антология на поезията на Блага Димитрова под заглавие “Пространства” (2006). През 2005 публикува в поредицата на Cuadernos del Matemático /Дневници на математика/. “Hipnotizando la Materia. 29 pоemas de Nikolay Kantchev” /Хипнотизирайки материята. 29 стихотворения на Николай Кънчев/ Заедно с д-р Таня Лалева превеждат “Тайнственият рицар на свещената книга” на Антон Дончев /El Misterioso Caballero del Libro Sagrado/ (2003, Metáfora, Madrid) и двете създават “Двуезичен речник на литературните термини българо – испански, испано – български” (2007). Нейни стихове са включени в многобройни антологии на съвременната поезия, издадени в Европа, Америка и Азия. Есетата ѝ‚ посветени на български, славянски и испански автори присъстват в значими монографични издания и научни списания. Студиите ѝ на тема “ Рефлекси от Дон Кихот на Сервантес в творчеството на някои български класици” са включени в библиографията на великата книга, изработена от Института “Сервантес”. През 2014 година е удостоена с наградата на Международния фонд Поезия “Поети на други светове” за цялостното ѝ творчество. В България е получавала неколкократно националните награди за литературен превод от български на други езици. Първата ѝ книга е отличена на литературните празници в Сливен (1972) като най-добра дебютна стихосбирка. Между 1973 и 1975 година получава наградите Васил Воденичаров и Димчо Дебелянов, а в 2010 г. книгата ѝ “Никога“ е финалист на Националната награда за поезия Иван Николов. Носител е и на наградата „Родна реч”, 1965 г. Участвала е в стотици литературни четения, международни фестивали на поезията, панаири на книгата и литературоведски конгреси в различни страни и континенти.
Публикуваме стихове, които ни бяха предоставени от Живка Балтаджиева:
ГОЯ
КЪЩАТА НА ГЛУХИЯ
“18 робота SWORDS, 18 кибернетични войника
влизат в действие този април. Автономни машини убийци.
Ще неутрализират врага с нова
супер картечница.”
Вестникът не предлага други подробности. Но скоро ще плъпнат
по всички страници web.
Друга боляща черна картина за Къщата на Глухия, домът
на нашето аз.
Демони, Събори на вещици, интерактивни алгоритми
на Разстрели на Втори Май и взривни гърмежи на мамелюци
от Ласка и Перперикон до YONIVERSO, бъдещото
Международно Биенале на Съвременното Изкуство
в Севиля.
Човешкият атом, авторазвиваща се програма
на разпадането в убит и убиец.
Двубой със сопи в най-вътрешното.
Сънят на разума ражда чудовища…
И сънят в разума?
* * *
Бедни думи, притиснати да избират
между “видях” и “гледането забранено”.
Бедни усещания под камшика на мълчанието
и гърма, нежността и гнева.
И нарушението на нормата изтощено.
По-човешко би било бряст да бъда във вятъра,
в сърцето на Сливен, на полята в сърцето,
с корени, впити сто метра дълбоко,
пукнатини да превързвам, разногласия, извори, океански
депресии.
Да се наслаждавам отнесено на Голямата мечка,
кукуряка да вдишвам в проблясъка памет
на една разградена молекула
вода.
ДИГИТАЛНА ФОТОГРАФИЯ
На една пейка, на сенчица,
сред калдъръмения площад на храма Свети Димитър,
в Сливен, моя град, моя пейзаж
генетичен,
слънцето чувствам и дъждеца,
на което вече отмина, на което ще се случи.
Макар че никога не можа да бъде изречена
любовта ми, ни горчивината,
облаците, дърветата, белите зидове на някогашните къщи,
новите сгради от стъкло и интелигентни пластмаси,
цветенцата дребни, които надхитрят паветата,
тревожните птици вдън хоризонта,
минаващите и тези, които са си отишли,
без да си дават сметка, сричат наум своя екстаз.
Кожата на живота и на смъртта настръхва.
Но леко повява ветрец
и успокоява картината.
ТРЕПЕТ
Разцъфват напролет на моята улица, тъй далечна,
липите. Смут предизвикват
във въздуха. Хиляди и хиляди летящи
наномашини, упойващи хаоса и безсънието. Дъх
от времена на изконни примитивни нaнoклетки,
времена без припряност, бързане,
болка.
Реминисценции? Предчувствия? По-тиха от всякога
светлината се спуща. И аз
нямам друго освен въпроси.
ПРЕДПРОЛЕТ
Не знам и аз самата тази вечер
колко съм далече. Недоизречени филизи
сцепват кожата на мрачината
със острие от нежност пребледняло.
И разпознавам всичко свое
без да трепна. Главата не извръщам,
другаде не търся някой, на когото да говоря.
Случайно утро може и да сполети сега.
И нека. Стига, нечуто нокътче на птица,
вкопчено в простора някъде
да има.