СПОМЕН ЗА РАДИЧКОВ

На 24 октомври 1929 г. в Монтанското село Калиманица е роден неподражаемият майстор на словото

ЙОРДАН РАДИЧКОВ.

Вглеждаме се в спомена за него през погледа на хората, имали привилегията, честта, щастието да общуват отблизо с този колоритен и обаятелен човек и творец:

„Йордан Радичков отлетя… Издъхна през любимия му януари, когато загубихме един твърде необикновен българин. Който се ражда веднъж на 100 години. Той безспорно бе най-вълшебният магьосник в литературата ни. Той накара читателите по четирите краища на света да го четат с нескрита възхита на своите родни, разнолики и разнорасови езици.

Докато има българи в България, името на този благ и блажен божи човек ще трепти в националната ни памет със собствената светлина на малка, скромна, но неповторима българска черквица… Която обаче за нас е истинският храм.

Не го идеализирам. Но силно вярвам, че духът на Йордан Радичков е заел отреденото му почетно място до престола на светия Отец. Ако все още Бог е в наличност.“

(Румен Леонидов)

„Йордан беше велик, когато потегляше в някоя важна за теб тема, без да го питаш. И все пак никога не говореше като пророк, като философ, а като човек, който се удивлява на този свят. Разказвайки ни своите невероятни „северозападни“ истории, той успя по един уникален начин да се впише в онези фундаментални проблеми, които вълнуваха големите европейски творци: темите за смисъла на живота и смъртта.“

(Крикор Азарян)

„Моето лично приятелство с Йордан Радичков – един от най-големите български писатели – е дългогодишно, дългосрочно, бих казал – докато съм жив. Той е творец, който върви 50-60 години пред нас. А ние всички, и специално аз, подтичваме след него и от време на време му подаваме манерката с вода да се освежи и да продължи напред своето летене. Аз съм актьор, изпълнител на всички драматургически произведения и най-вече на любимите ми Радичкови герои. И не ме е срам да кажа, че съм негов сателит, негов спътник. За всичко това е виновен Йордан Радичков – неговото сладкодумие, народност, човечност и доброта. Тук бих искал да кажа и няколко думи за майка му – баба Младена. В нея се крие голямата магия на Радичковия талант, на майсторството му да разказва увлекателно, мъдро и проникновено. Аз на няколко пъти съм я питал: „Бабо Младенке, вярно ли е, как го пише Данчо, че във вашето село Калиманица и в рекичката е имало самодиви?“ И тя винаги много сериозно ми отговаря: „Чакай бе, човек! Имаше…“ Викам ѝ, а ти виждала ли си ги? „Че как да не съм ги виждала! Виждала съм ги!“ Тя също така е много сладкодумна жена, запазила в себе си прекрасните черти на българката от стари времена. И тя подхранва неговото перо, както се казва, и неговата способност.

Никога не бих могъл да си представя, че моят творчески път, моето израстване, моята популярност биха се развили така, ако го нямаше Радичков. На него аз дължа всичко, почти всичко от себе си.“

(Григор Вачков)

„Йордан Радичков – слаба, жилава фигура, изтънено несиметрично лице, извънредно живи малки очи – непрекъснато се движат и блестят. В целия изглед на Йордан има нещо народно, изваяно от простата земна пръст, излязло от селската атмосфера. Не бих казал, че това е нашият чернозем. Черноземът е символ на нещо здраво и улегнало, а у Йордан Радичков всичко е игриво и весело, всяка усмивка е хитра и иронична. Въплъщение на естествеността и непосредността, и все пак зад тях има някаква своеобразна духовност, някаква отвлеченост и унесеност. Естественост и скромност тук се сливат, но непосредността често припокрива някакъв вътрешен, неуловим за другите разговор със света, с природата, с вещите и нещата. Приятно е да се разговаря с Радичков – заради неговата скромност и естественост.“

(Петър Динеков)

„Чувствам, че най-много се радваше на таланта у хората. Понеже той беше прекалено талантлив, може би гениален, в него нямаше завист. И във всеки друг човек търсеше талант и добро. Изобщо радваха го красотата, природата, щастливият живот на хората. Не понасяше човешката мръсотия, подлостта и пошлостта.“

(Георгий Гачев)

„И аз все се удивлявах на симпатията му към околните и на необикновено сполучливите му оценки за всичко. Той не беше мълчаливец. Обичаше да разговаря; често изказваше мнения, изненадващи с особени хрумвания, а и с хумора, който си беше негов патент и с който привличаше като магнит хората край себе си. Разпръскваше навред човечни, умерени и същевременно съвсем независими и оригинални възгледи; често си служеше със сатирични убождания и със смелия „езоповски“ език, който влагаше и в произведенията си. “

(Лиляна Дичева)

„През думите той се протягаше към нещо отвъд тях, уверен, че то ни наблюдава и ни вижда целите, а ние на него му виждаме само окото. Този образ е ключов за четенето на Радичков. „Бог може и да го има, може и да го няма, но ти живей така, все едно че го има.“

(Иван Добчев)

„Сега го виждам като през тюл. Но тази мъгла не ми пречи. Защото го познавах. Силата му го правеше възвишен. Слабостта го вбесяваше.

Когато се докосна до магическия реализъм, той намери себе си. Като че ли Одисей бе хвърлил своя меч срещу него. И той го хвана във въздуха, за да разпознаят всички неговия неповторим и обречен талант. Всеки друг би се уплашил.

Както Ботев единствен успя да превърне българския фолклорен гений в свой поетичен личен стих, така Йордан Радичков единствен в прозата успя да направи народната фантазия модерна саркастична естетика.

Учудвам се как сега отпада всичко друго и остава само тази негова феноменална способност да остава непокътнат и единствен там, където всички се обезличават.“

(Любомир Левчев)

„Радичков разказа следната история: Когато Хилари и шерпът Тенсинг тръгнали през 1953 г. да изкачват връх Еверест, малкият син на Тенсинг дал на баща си едно моливче, което да сложи в краката на Буда. Защото било ясно, че Буда живее именно на върха на света. Това било малко, често подостряно моливче, което момчето гризяло, докато рисува. Бащата стигнал върха. Буда го нямало там точно по това време на деня, поради което той забил моливчето в леда и тръгнал назад. „Ето, каза Радичков през 1980 г., в момента ме вълнува фактът, че на върха на света стои едно изгризано детско моливче!“ Е добре, аз съм убеден, че на покрива на света, в подножието на самия Бог, стои моливът, гризан от Радичков през целия му писателски живот. И ако това не беше така, нещо в този покрив нямаше да бъде наред. “

(Георги Каприев)

„Радичков е море от сюжети и инвенции. За мен той е най-вдъхновяващият и деликатен писател, с уникален стил, неповторим. В света едва ли има такъв. Винаги, когато се връщам към него, изпитвам чувство на национална гордост…

Когато през студения януари отлетя на небето, ние с премръзнали цветя бяхме извили най-голямата лисича опашка пред „Свети Седмочисленици“ от хора и гледахме небето в очакване Радичков да слезе. Но той, улисан от мъката на нашия народ, от своя звезден впряг едва се провикна: „Братя и сестри, не се тревожете, тук при мен е по-хубаво.“

(Тодор Велчев – Тато)

„Винаги е така, смъртта е винаги ненадейна. Никога не успяваме да кажем на хората, които обичаме, нещо, което сме искали да им кажем, „последният“ разговор никога не се осъществява.

Но при хора като Радичков не е съвсем така, винаги можем да разтворим книгите му и да чуем гласа му. И няма последен разговор.“

(Светлозар Игов)

„За този, който живееше с думите така естествено, както природата дишаше, няма думи, които могат да покрият поне приблизително болката и човешката безпомощност пред съдбовната неизбежност. Единствената утеха за вярващите е, че някъде от дясната страна на Бога Данчо вече му разказва, изпълнил пространството с милост и доброта, с детска невинност и мъдрост, как живеят неговите творения, как се любят и мразят, как светят нощем звездите, как расте тревата, за щъркелите и за жабите, за хлебарките и за онзи Ноев ковчег, с който спасението пристигна в бъдещето.

Няма го вече Данчо, царство му небесно. Но не знам дали е точно така. Нищо не е в състояние да го извади от съзнанието ни и от душите ни. И не говоря само за нас – неговите приятели.

А кой би се заклел, че този бял свят тука е единствен?

Къде живее тенецът? Верблюдите къде са?“

(Дончо Цончев)

„Той не пестеше сладкодумието на словото си. Нито като писател, нито като разказвач „на живо“. Не държеше под ключ секретите на уникалния си талант. Необятната, неизбродна вселена, която носеше в себе си, беше достъпна за всеки, пожелал да види света, който ни заобикаля, през неговите очи. През чувствителността на неговата мъдрост. През виталността на неговия специфичен хумор. Стеснителен до свенливост. Духовно чист. Душевно щедър.

ЛЕТОБРОЕНЕТО НА ЙОРДАН-РАДИЧКОВОТО БЕЗСМЪРТИЕ ТЕПЪРВА ЗАПОЧВА.“

(Юлия Огнянова)