Спомен за архимандрит Амфилохий, осветил Самарското знаме

Животът и дейността на големия патриот и неуморим деец на Освобождението на България от османско иго Амфилохий Михайлов го поставят в редиците на най-бележитите сливенци, които дават основание на първия губернатор на Сливен Иван Ст. Иванов да заяви: „Аз не познавам по-мъжествен град от Сливен“.

Кольо Колев пише още: „Свободолюбието на Сливенския край има дълбоки исторически корени. Плеяда негови просветители и бунтовници дават своя принос в духовната подготовка на българската националноосвободителна революция. А когато се обявява Освободителната Руско-турска война бунтовният Сливенски край изпраща в редовете на Българското опълчение повече от 100 души. В помощ на руското военно разузнаване действува и сливенският войвода Панайот Хитов, отличен познавач на старопланинските проходи. А освещаването на Самарското знаме в Плоещ извършва сливенският архимандрит Амфилохий – старши свещеник на Опълчението.

…Наричал се архимандрит Амфилохий Михайлов Хаджимаринов, но навред бил известен като отец Амфилохий от Сливен. През целия си живот той на дело усърдно и настойчиво оправдава смисъла на името си – Амфилохий /“човек, който работи тайно“/…

…Подобно на своя духовен събрат Матей Преображенски, Амфилохий има определени заслуги и за духовното издигане на народа ни. Местното читалище „Зора“ се е ползвало от неговата щедрост и благоразположение. Една дописка във в. „Напредък“ /Цариград/ от 17 април 1876 г. недвусмислено говори за това: „Сливенското градско читалище и Свещеническото дружество в Сливен принасят искрената своя благодарност и признателност към съгражданина си, отца архимандрита Амфилохия за негови щедри подаръци от 18 тела разни съчинения на читалищната библиотека, а от 27 тела други на библиотеката на свещеническото дружество“.

След неуспешния край на въстанието през 1876 г., следите на Амфилохий за кратко време се губят, а след това участва като духовно лице в една от руско-българските доброволни бригади в Сръбско-турската война през 1876 г.

Кольо Колев цитира писмо, от април 1877 г., на председателя на Българското благотворително дружество в Кишинев и бъдещ губернатор на Сливен Иван Ст. Иванов до генерал Столетов, в което се казва, че архимандритът е служил като свещеник в отряда на българските доброволци във войната с Турция /1853-1856/. „Сега отец Амфилохий с голяма полза може да заеме длъжността свещеник на българските опълченски дружини, за което имам чест да помоля да не лишавате този български деятел от Вашето внимание“, пише в писмото Иванов. Дни по-късно Амфилохий е назначен за „благочинен опълченски свещеник на Първа бригада.

„В Плоещ Амфилохий освещава Самарското знаме, пише още Колев. След това той произнася патетична реч, която направила голямо впечатление на всички. Възхитен и затрогнат, главнокомандващият действащата армия великият княз Николай Николаевич, който присъствал на тържеството с целия си щаб, целува благовейно ръката на вдъхновения архимандрит…“ Руското временно командване по достойнство оценява отличната служба на Амфилохий, той получава кръстов пръстен на Георгиевска лента…

За бележития сливенец разказва и Симеон Табаков. „Отец /архимандрит/ Амфилохий, старшият свещеник на опълчението, е взел деятелно участие в Освободителната война /1877-1878/. С кръст в ръка и сабя през рамо той, като втори Петър Амиенски, е придружавал опълчението от момента на сформирането му в Румъния до окончателното завършване на неговия триумфален ход отсам Балкана. Той е осветил в Плоещ знамето, подарено на Българското опълчение от града Самара, и по тоя случай е произнесъл реч, която произвела дълбоко впечатление. На това тържество след главнокомандующия той е бил централната личност и се гордееше с това, че Николай Николаевич му е целунал ръка. Амфилохий принадлежи на едно сливенско семейство, на което всички членове са свещеници…Отецът е бележита личност. Възпитавал се е в руските семинарии и познавал няколко езика: руски, гръцки, румънски и старобългарски…Той е обиколил почти всички православни манастири в Русия, Влахия и Молдавия, а най-вече манастирите на Атонския полуостров, дето беше добре познат на всички. От време на време той идвал в родния си град и забележително е, че неговото идване винаги съвпадало с приготовленията на сливенци за въстание. Така той е идвал през 1860 и 1862 г., по време на Хаджиставревото въстание, в 1868 г., по време на Хаджи-Димитровото въстание. Последен път той идвал в Сливен през 1876 г., по време на майското въстание /начело със Стоил войвода/. Той път той дошъл под предлог, че ще възобновява един стар български манастир в околността на Сливен /при с.Сотиря/, строен от цар Асен II /около 1240 г./, но толкова много се проявил със своите агитации в полза на въстанието, щото малко останало да бъде изпратен на заточение в Мала Азия. По това време той доверително излагал в Сливен своето откритие, че „Турция ке падне в 1876 г.“, защото така било писано в един стар документ, който той открил в архивите на атонските манастири. След това се изгубват дирите му и наново чухме за него по случай освещението на Самарското знаме в Плоещ“.

Използвана литература:

„Опит за история на град Сливен“, т.2 на Симеон Табаков

„Освобождението и временното руско управление в Сливенския край“ – „Той освети Самарското знаме“ от Кольо Колев