Слово на акад. Антон Дончев при връчване на награда „Добри Чинтулов“‘2004
- 23.10.2018
- 0
„ЕДИН ЖИВОТ НЯМА ДА МИ СТИГНЕ ДА СЕ ОТПЛАТЯ НА СЛИВЕН”
„Чувствам смущение – като че ли има нещо нередно. Ако някой има да дава нещо, то аз имам да давам на град Сливен, а не той на мене. Тук съм започнал да уча – от детска градина до гимназия, тук съм написал първото си стихотворение и първия си роман, който не завърших, и втория, който завърших. Сливен ми даде всичко – красотата си, вдъхновението си, любовта си. Казват, че спомените в живота на човека са като върхове, а всичко останало тъне в мъгла. Ако в живота ми има спомени – върхове, това са спомените от град Сливен. Очевидно един живот няма да ми стигне да се отплатя на града, ще се надявам и на следващите животи. Колкото за наградата „Добри Чинтулов” – след 5-6 дена започват празненствата за нашите народни будители. Едно от най-светлите имена сред тях е Добри Чинтулов. Написал съм по този повод нещо, но ако започна да го чета, ще излезе дълго, затова да ви кажа човешки: това си е един помен, викане на мъртъвци. Ако започнат тук на сцената да излизат, колко ще излязат? И като излязат и ги погледнем в лицето, как мислите пък те ще ни гледат? С благодарност или с малко пренебрежение, или дори с презрение за това какво сме в момента, сравнени с тях? И дали не трябва много да си изкривим вратовете, да ги погледнем къде са? Дали главите им няма да са в облаците? Ама кого да извикаме …Вие знаете ли, че има една книга, 750 страници, „Енциклопедия на българската възрожденска интелигенция”. Ако почнем да четем имената само едно след друго, по 40 имена на минута – един ден и една нощ няма да ни стигнат да изброим българските будители. Това значи един легион от българи. Половината от тях са получили образование в чужбина и всички са се върнали, някои от тях за да умрат тук … Някои от тях стигат такива величини, че ако ни поискат метал за образа на Човека, ние от техните бюстове трябва да отчупим по ей такова парченце, защото те са, които изграждат образа на истинския човек. И хубаво е, че тия имена ги има в книгата. А колко имена ги няма? На какво са ни учили те? Първо да се борим за една България, която няма цветове, т.е. не се дели на жълта, синя, червена и т. н. учили са ни, че всички народи, които живеят върху тая благословена майка-Земя, са братя. Учили са ни да не бързаме, скъпи приятели. Човек просто трябва да свикне с това, че на едно дете му трябват девет месеца, за да го чуе майка му да писне, а на един народ понякога му трябват 9-10 или 15-20 години. Отец Паисий, когато е поел с торбата по угарите на българската земя – да е виждал Освобождението? Не. Какво са правили – засявали са желъди. Защо желъди ли?
Свети цар Борис-Михаил подарил на Св. Климент три къщи в областта Кутмичевица (сегашна Македония). До трите къщи построяват и черкви. Къщите нови, черквите нови и от всяка къща до всеки храм – гола пътека. Извикал Св. Климент брата-монах, който отговарял за градините и му казал: „Брате, трябва да посадим нещо край тия голи пътеки за сянка.” „Светиня ти – отговорил монахът – мога да посадя тополи и липи – бързо растат, но са „женски” дървета. Нито греда, ни къща можеш да направиш от тях. Дъбове мога да посадя, но те растат 50-100 години. Като гледам твойта гола глава и мойта бяла брада, нито ти, нито аз ще минем под сянката им.” И Свети Климент му казал: „Още днес засейте желъди!”
Трябва да помним – и най-много тези, на които българският народ е поверил правото за известно време да го управляват. Всеки от нас и най-много те, трябва да държи в едната ръка жито, което като пръсне, народът да има хляб. В другата ръка трябва да държи желъди, които може би няма да дочака. Но ако няма дъбове, няма вода, няма птици, няма песен и колкото и страшно да звучи – може би няма народ. Да сте живи и здрави!”