П. Парижков : КНИЖАРЯТ СТЕФАН ГЕОРГИЕВ ГИДИКОВ И ЧИТАЛИЩНИТЕ ТРАДИЦИИ В СЛИВЕН

Предприемчивият родолюбец Добри Желязков Фабрикаджията /1800-1865/ открива в родния си град Сливен през 1834 г. първото текстилно предприятие в Европейска Турция.

Градът на стоте войводи се отличава с буден дух, с жажда за просвета и знания. Килийно училище към църквата „Св. Димитър“ според някои предположения съществува още през ХV-ХVІ в. С положителност се знае, че през втората половина на ХVІІІ в. килийно училище е открито в метоха на църквата „Св. Никола“ /в махала Клуцохор/. В същата махала ок. 1815 г. Хаджи Трендафила и Хаджи Илия – майка и баща на писателя Сава Доброплодни, отварят килийно училище за момчета и момичета в своя дом. Още едно килийно училище е открито през 1830 г. в махала Ново село.

Хрониката на просветното дело в Сливен отбелязва, че през 1810 г. тук е основано взаимно училище, а през 1819 – и светско школо.

Д-р Иван Георгиев Селимински /1799-1867/ – лекар, изтъкнат учен, обществен и просвeтен деец, елинист, но заедно с това и патриот, открива през 1825 г. в родния си град Сливен елино-българско училище. В него се изучават математика, физика, география, отечествена история и др. Завършил гръцка гимназия в гр. Кидония /Мала Азия/, следвал медицина в Атина и получил докторска диплома от университета в Сиена /Италия/, Иван Селимински въздига за свое верую родолюбието. „Време е вече да покажем на света, че и ние живеем – пише той до Васил Е. Априлов през 1841 г., – време е вече да се очистим от петната, с които нашите господари-варвари са ни обезобразили. Само тогава ще може да блесне старото ни благородство. Време е да прославим и нашия народ“ [1]. Проф. Николай Генчев високо оценява „блестящите социологически, философски и исторически студии на д-р Ив. Селимински, съдържащи обилна информация за европейската наука, много оригинални просвещенски интерпретации за ролята на знанието, на религията и социалния прогрес“ [2].

Просветното дело в Сливен през Възраждането свързва в една верига дейци с различна нагласа, но обединени от мисълта за по-висока и модерна образованост.

През 1844 г. в града е открито девическо училище, а през 1849 – класно. Десет години по-късно, през 1859, Сава Доброплодни слива двете класни мъжки училища в Клуцохорска полугимназия. Сава Хаджиилиев Доброплодни /1820-1894/, родом от Сливен, е известен книжовник, писател и педагог, автор на пиеси и на учебни помагала.

През 1861 г. главен учител в Клуцохорската полугимназия става популярният поет и обществен деец Добри Петров Чинтулов /1822-1886/ – автор на революционни стихотворения, които битуват като народни песни, и на учебници по риторика, руски език и литература, математика, френски език, нотно пеене, разпространявани в ръкописи.

В панорамата на възрожденския Сливен се вписва и Иван Добровски /1812-1896/ – книжовник, публицист, учител и обществен деец, редактор и издател на второто българско списание преди Освобождението „Мирозрение“ /1850-1851, 1870/.

Родом от Сливен е и първият български художник с академично образование Димитър Георгиев Дoбрович /1816-1905/ – близък на Георги С. Раковски, участник във въстанието на Джузепе Гарибалди и Джузепе Мацини /1848/.

Сливен вписва нови страници в историята и на българското книголюбие. Както посочва д-р Маньо Стоянов, за периода от 1837 до 1875 г. от града се записват над 2400 спомоществователи на книги [3]. В Сливен се получават и редица периодични издания – списанията „Любословие“, „Мирозрение“, „Български книжици“, вестниците „Македония“, „Дунавски лебед“, „България“ и пр. Добри Желязков предплаща 10 екз. от „Общое землеописание“ на Константин Фотинов /1843/. От цял Сливен спомоществователите на тая книга са 130, а Добри Желязков иска от К. Фотинов допълнително още 100 екз. Когато започва да излиза редовно Фотиновото списание „Любословие“ /1844/, Добри Желязков става негов настоятел за Сливен и Котел [4].

Основаването и първите години от дейността на Сливенското читалище „Зора“ са свързани с името на Стефан Георгиев Гидиков /1837-1871/. В младостта си той се занимава с търговия, а към 1856 г. заминава да учи в Одеса заедно с двамата свои другари Петър Мишков и Никола Боров. Поради липса на средства прекъсва учението, посещава Румъния и Сърбия, където се запознава с Георги С. Раковски и става негов възторжен почитател и сподвижник.

През 1859 г. Стефан Г. Гидиков се завръща в родния си град Сливен. „Достоен мъж, честен, откровен, голям родолюбец, енергичен, бистър ум…“ – така в „Опит за история на гр. Сливен“ д-р Симеон Табаков рисува неговия портрет [5]. Стефан Гидиков е душата на будната сливенска интелигенция. През 1859 г. „той е държал една пламенна реч пред многолюдно събрание в тогавашното Сливенско класно училище, вследствие на което и се основало /или според други: уредило, възобновило/ читалището „Зора“ [6]. Сред основателите личат имената и на Сава Доброплодни, Иван Добровски, д-р Георги В. Миркович, Добри Чинтулов. Според някои автори носител на читалищната идея е Димитър Костов Димитров – „един от първите учители на български, враг на умиращия елинизъм, учил се неизвестно в кой град и колко в Русия, повече самоук, запопен повече по патриотични съображения; от първите дейци, които изхвърлили гръцкия език от църквите, знаещ руски и сръбски език, чрез който вероятно му е станала известна идеята за читалища и други просветителни инициативи и учреждения“ [7]. За пръв председател на читалище „Зора“ е избран Стефан Г. Гидиков, който държи и първата сказка за ролята на читалищата пред гражданите в голямата стая на взаимното училище. Както посочва Стилиян Чилингиров, „речта му направила силно впечатление и читалището започнало своя живот под неговото ръководство“ [8]. Стефан Г. Гидиков го председателства до 1863 г. През това време читалищната книгохранителница се попълва с множество печатни издания – едни купени от настоятелството, а други – подарени. Сред щедрите дарители се открояват Александър Екзарх, подарил руски книги, и д-р Иван Селимински. Читалището се абонира за почти всички вестници и списания на български език. Общият брой на абонатите възлиза на около 200 – факт сам по себе си необикновен в условията на игото и заедно с това твърде показателен за родолюбието на сливенските жители. Наричано до Освобождението Българско благодетелно читалище, то според своите сили върши родолюбивата си дейност за духовната пробуда на населението – организира сказки, при това всекидневни, дава и театрални представления, сред които и емблематичната „Многострадална Геновева“.

От 1860 до 3.07.1871 г., когато умира, Стефан Г. Гидиков прекарва половината си време в Сливен, половината – в Цариград и другаде. За да се отблагодари на Георги С. Раковски за подкрепата, която му оказва за осигуряване на издръжка в Одеса, Гидиков изразява желание да разпространява негови съчинения като пътуващ книжар из отечеството. За тази цел взема от Белград около 2000 екз. от съчинението на Г. С. Раковски „Няколко речи о Асеню първому, великому царю българскому, и сину му Асеню второму“ /1860/ и 988 картини от Николай Павлович с образа на цар Асен І и „Разбиването на гръцката войска от Йоан Асен ІІ и пленяването на императора Тодор Комнен“. През Свищов и Търново, където успява да продаде съответно 30 и 20 книги, Стефан Г. Гидиков се насочва към панаира в с. Узунджово, Хасковско, но закъснява. Поради тази причина предлага на Г. С. Раковски да свали цената на книгите с оглед все пак да се продаде известно количество. 300 екз. от книгите дава на Христо Г. Данов – да ги разпространява в Пловдив и околността. При това пътуване през есента на 1860 г. Ст. Гидиков посещава още и Котел – родното място на Г. С. Раковски, Габрово, Казанлък, Стара Загора, Пловдив, Ямбол, Карнобат, Градец, Жеравна, Шумен. В Сливен продава около 50-60 екз. Понеже не може навреме да отчете парите от продадените книги на Г. С. Раковски, последният го обвинява в злоупотреба.

В писмо до Г. С. Раковски от 23-24 август 1861 г. Стефан Г. Гидиков отхвърля обвиненията и отново прави равносметка за продадените книги и картини. Това писмо е интересен документ за родолюбивите подбуди на книжаря и заслужава да цитираме редове от него. „Г. Рак[овски], ти наместо да мя съжелиш, че си губих времято напразно и не можих да постигна оная цел, ко[я]то гоних, ти, братко, да мя нападаш с най-укорителни думи – пише му Стефан Г. Гидиков. – Това награждение ли чаках аз от тебя, дето съм проповедвал на нашите българи, за да тя убожават?“ [9].

Времето е изпепелило страстите мимолетни.

Остава патриотичното дело на един книжар и читалищен деец от Сливен. А то е достатъчно, за да извади от забрава името на Стефан Г. Гидиков – този „холеричен темперамент, енергичен, бодър, с бистър и духовит ум и голям родолюбец“ [10], за когото Добри Чинтулов пише стихотворение, издълбано върху неговата надгробна паметна плоча.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Селимински, Ив. Избрани съчинения. С., 1979, с. 358.
2. Генчев, Н. Българската култура. ХV-ХІХ в. С., 1988, с. 231.
3. Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина. Т. І. С., 1957, с. 570-571.
4. Табаков, С. Опит за история на гр. Сливен. Т. ІІ. С., 1924, с. 412.
5. Пак там. с. 392.
6. Юбилеен сборник на Българското народно читалище „Зора“ в Сливен. С., 1910, с. 246.
7. Киров, З. Исторически бележки и пр. – В: Юбилеен сборник…, с. 17-18.
8. Чилингиров, Ст. Български читалища преди Освобождението. С., 1930, с. 445.
9. Архив на Г. С. Раковски. Изд. на БАН. Т. ІІІ. С., 1966, с. 687-688.
10. Юбилеен сборник…, с. 247.