„Приятелството се измерва с искреността, която може да понесе.“ – Атанас Далчев
- 11.06.2019
- 0
Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 година в Солун. През 1908 година заедно със семейството си се мести в Цариград. Далчев завършва местното българско училище. Със започването на Балканската война семейството се връща в Солун, но къщата им изгаря при пожар и те се установяват в София. Там Атанас Далчев се записва с класически профил в Първа мъжка гимназия. През 1921 година дебютира в поезията със стихотворния си диптих „Залези“, публикуван в ученическия вестник „Фар“. Две години по-късно публикува стихотворенията „Вечер“, „Здрач“ и „Елегия“ във „Вестник на жената“ и стихотворенията „Есенно завръщане“, „Хижи“ и „Старите моми“ в символистичното списание „Хиперион“. През същата година заедно с Димитър Пантелеев и Георги Караиванов издава поетически сборник „Мост“. През следващите години сътрудничи на „Хиперион“, „Демократически преглед“ и вестник „Изток“. Първия си самостоятелен сборник „Прозорец“ издава през 1926 година. Същата година прекарва седем месеца при брат си, скулптора Любомир Далчев, в Рим, където слуша лекции по история на изкуството. От 1927 година Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Чавдар Мутафов, Константин Гълъбов, Светослав Минков и други започват издаването на собствен вестник, „Стрелец“, поставяйки началото на литературния кръг „Стрелец“. Същата година Далчев успешно завършва педагогика и философия в Софийския университет. По време на следването си там той развива осъзнат интерес към литературата и културата на Западна Европа. През 1928 година публикува стихосбирката „Стихотворения“. През 1928-1929 слуша лекции в Парижкия университет, където завършва курс за преподаватели по френски език. Малко по-късно излиза от печат стихосбирката му „Париж“. По предложение на Никола Фурнаджиев, Далчев е изпратен за учител по български език в българското училище в Цариград. Прекарва там шест месеца, но турските власти не му позволяват да преподава. След завръщането си в София започва работа като инспектор на прогимназиалните училища и учител по български език в тогавашната 13-та гимназия. Занимава се и с преводаческа работа.
През 1941 година е назначен за директор на I прогимназия „Христо Ботев“.
По време на въздушните бомбардировки над София на 10 януари 1944 година половината от къщата на семейството е разрушена и то се евакуира в Лясковец. На 30 март запалителна бомба опожарява цялото жилище на Далчеви.
Подложен на силен натиск в първото десетилетие след 9 септември 1944 година, той спира да пише. До края на 1947 година е началник на отдел „Обществено възпитание“ към Министерството на информацията и изкуствата, но след реорганизация в министерството, когато уволняват всички, които не са членове на комунистическата партия, остава без щатна работа. След като през 1950 година се ражда четвъртото му дете Райна, е принуден почти денонощно да се занимава с преводаческа работа, за да издържа лишеното вече и от собствен дом семейство. Владеещ и ползващ свободно няколко чужди езика, Далчев превежда класически книги като „Бунтът на масите“ на Хосе Ортега и Гасет, „Братовчедката Бет“ на Оноре дьо Балзак, „Басни“ от Жан дьо Лафонтен, „Червено и черно“ на Стендал, разкази на Антон Чехов, съвременни испански поети, лирика на Фридрих Хьолдерлин и др.
През 1952 година Далчев заема поста на Радой Ралин като редактор на списание „Пламъче“. Назначен официално за негов редактор година по-късно, той продължава да превежда. През следващите години той и Александър Муратов плодотворно сътрудничат в множество съвместни преводи на чуждестранна художествена литература. Едва през 1956 година Далчев започва да пише отново. През време на творческото си мълчание създава сборника с поетично-философски афоризми и критически размисли „Фрагменти“, под редакцията на Борис Делчев. Удостоен е със званието Заслужил деятел на изкуството и културата. През 1967 година получава „Знак почета“ – орден на Президиума на Върховния съвет на СССР, за принос в популяризацията на руската и съветска литература в България. През 1974 година на руски език излиза том избрани негови съчинения. Същата година чества 70-годишен юбилей и бива удостоен със званието Народен деятел на изкуството и културата и с орден „Народна република България“ – III степен.
Поетът умира в София на 17 януари 1978 година.