Приятелството между Добри Желязков-Фабрикаджията и Константин Фотинов

Приятелството между Добри Желязков-Фабрикаджията и Константин Фотинов е един от онези тихи, но дълбоко значими духовни мостове, които свързват българското Възраждане в неговата практическа и просветителска линия. На единия бряг стои предприемачът – човек на делото, на производството, на икономическата модернизация. На другия – книжовникът, учителят, публицистът, който „произвежда“ идеи, думи, светлина. Тяхната връзка носи вътрешната логика на епохата: когато народ, който се пробужда, има нужда едновременно от хляб и книга, от индустрия и просвещение, от материална сила и морална посока.

Добри Желязков, известен като Фабрикаджията, е човек с необикновено смело въображение за времето си. Създаването на фабриката в Сливен – първото модерно промишлено предприятие в българските земи – е акт, който буквaлно измества хоризонтите на възможното. Желязков превръща местната занаятчийска традиция в индустриална перспектива, като по този начин показва, че българинът може да бъде не само сръчен, но и иновативен, способен да се впише в европейските икономически процеси.

Роден е в Сливен през 1800 г. Първото му занятие било шекерджийството (сладкарството). След време става караабаджия – производител и търговец на аби и шаяци. Изучава текстилните занаяти, основен отрасъл от поминъка на сливенци по това време. Развива у себе си усета не само към търговията, но и към творчеството, което се превръща в негово основно предимство пред конкурентите. През 1834 г. започва да развива производствена дейност с широк мащаб, създава първата текстилна фабрика. През 1836 г. получава султански ферман за построяване, оборудване и управление на държавна сукнена фабрика в Сливен.

По думите на индустриалеца инж. арх. Георги Козаров, ферманът доказва, че Добри Желязков е създател не само на текстилната индустрия, но изобщо на българската индустрия. Въз основа на Викенеловите „Пътешествия през европейска Турция”, Козаров не изключва възможността Фабрикаджията да е дори баща на индустрията в бившата Турска империя: ”Сукнената фабрика в Сливен, основана в 1834 г., е по-стара от тези в Измид /Никомидия/, Смирна, Бурса, а може би и от тази в Еюб /Цариград/. (Voyage dans la Turquie d’Europe/A.Viquesnel, Paris 1888)

Константин Фотинов, от своя страна, е една от най-фините духовни сили на Възраждането. Неговото списание „Любословие“ е първият български периодичен печатен орган – дело, което само по себе си поставя българската култура върху един нов фундамент. Фотинов е пътешественик между култури – човек, който вижда как знанието лекува невежеството, а образованието укрепва достойнството на народа.

Роден е в Самоков през 1785 г. Расте и получава първоначални знания под семейния надзор и наставленията на баба си Фота. Посещава местното килийно училище, негов учител е отец Софроний, след което продължава образованието си в Пловдив – в Централното гръцко училище („Eлиники Кентрики Схоли“), където изучава   диплография ‒ важен предмет по т.нар. двустранно счетоводство с оглед на подготовката на учениците за бъдеща търговска дейност. Завършва гимназия в Гърция. След 1825 г. за кратко работи като търговец, а през 1828 г. отваря частно училище и се отдава изцяло на просветителска дейност. Покрай работата си като учител, Константин Фотинов се заема с усилна книжовна дейност. Той съставя български и гръцки разговорници, „Общое землеописание“ (География), „Душесловие за поучение на децата“ (1852 г.) и др. „Общое землеописание“ (1843 г.) на Фотинов съдържа интересни факти за български градове и села. Той обръща внимание на Сливен и прочутата му фабрика: „Достопаметен стана този град заради рукоделницата сукнена“, която става със съдействието на „преизкусния Г. Атанасию“ и „благоразумний и остроумний господин Добри Желязков, нека е безсмъртно името му и вечна памят и похвала на трудолюбивите всички българи“ (Общое землеописание/К. Фотинов, Смирна 1843, с. 87).

Тези двама титани на Възраждането се срещат там, където материалното прави място на духовното, и обратно – там, където практиката има нужда от идея, а идеята има нужда от опора в реалността. Между тях има взаимно уважение, което е характерно за епохите на подем: Желязков намира у Фотинов човек, който може да даде смисъл и културна стойност на обществената промяна, която той самият създава чрез своите фабрики. Фотинов намира у Желязков доказателство, че българинът може да бъде предприемчив, независим, модерно мислещ – че българската култура не е осъдена да остане само книжовна, а да придобие и социално-икономическа плътност.

Макар да няма запазени доказателства за коренспонденция между двамата, съществуват писмени свидетелства за тясното им културно и икономическо взаимодействие. В годишниците на „Любословие” Фотинов включва няколко текста, свързани с модерните фабрики, българския занаят, икономическия напредък и примери за местни индустриалци. В сборника „Константин Фотинов – живот и дело“ (БАН, 1978) е публикуван текст, в който се подчертава: „Фотинов добре познава дейците на сливенската индустриална среда, сред които особено място заема Добри Желязков“. В историко-етнографските описания на Сливен (П. Хитов, Ив. Богоров и др.) се споменава: „Желязков имаше връзка с книжовниците от Смирна и Цариград, най-вече с Фотинов, от когото черпеше сведения за новите търговски и индустриални порядки.“

В „Опит за история на град Сливен“ на Симеон Табаков четем: ”…Добри Желязков, който се записал за 10 екземпляра от Фотиновото Землеописание”. От цял Сливен спомоществователите на тая книга са 130, а Добри Желязков с писмо от 3 май 1843 г. иска от К. Фотинов допълнително още 100 екземпляра. Когато започва да излиза редовно Фотиновото списание „Любословие“ /1844/, Добри Желязков става негов настоятел за Сливен и Котел. През годините 1844, 1845, 1846, 1847 в коренспонденцията между Константин Фотинов и Рали хаджи Мавриди откриваме многократно името на Добри Желязков като спомоществовател. (Архив на Константин Г. Фотинов: т.1. Гръцка коренспонденция/К.Фотинов, София, 2004). В различни исторически трудове се отбелязва, че именно Сливенската фабрика на Добри Желязков се споменава като „образцово, ново предприятие” в духа на европейската модерност. Фотинов я използва като пример за това, че българите могат да бъдат част от новата индустриална епоха.

Връзката между Фотинов и Фабрикаджията не е само лична, а и символична. Тя говори за новия тип българин, който се ражда през XIX век: едновременно просветен и трудолюбив, ориентиран към Европа, но верен на родното си чувство. За Фотинов Желязков е жив пример за онези „обществено полезни деятели“, за които той пише – хора, които преживяват модерността не като абстракция, а като практика. За Желязков Фотинов е духовен компас – човек, който осветява значението на труда и икономическото обновление.

Тяхната дружба отваря пространство за разговор – разговор за България, която може да бъде и фабрика, и библиотека; която може да бъде страна на производството, но и на идеите; която може да стъпи на здрава икономическа основа и в същото време да носи просветна  културна идентичност.

В този смисъл приятелството между Желязков и Фотинов надхвърля личното и се превръща в метафора на Възраждането: на съюза между практичното и възвишеното, между напредничавото и традиционното, между труда на ръцете и труда на ума. То е урок, който не губи актуалност – напомня ни, че всяко общество е силно, когато икономическото и духовното си подадат ръка, когато индустрията и културата се мислят не като противоположности, а като взаимно допълване.

Така, в тишината на архивите и летописите, двамата възрожденци продължават да разговарят – и ние, тяхното бъдеще, все още слушаме.

Снимки: Книгопис на бълг. възрожденска книжнина 1801-1878, УНИБИТ;

Дигитална библиотека – Мюнхен;

Дигитални колекции на Университетска библиотека „Св. Кл. Охридски“