На 11 юни 1899 г. близо до Осака е роден ЯСАНУРИ КАВАБАТА , „човекът – съкровище”, както го наричат самите японци, защото чува гласа на тишината и вижда очертания в безформеното. Той е един от върховете на новата японска литература, пишещ  изцяло в духа на националната културна традиция. Неговият баща е високо ерудиран лекар със страстно увлечение към литературата и изкуството.  Едва 3-годишен загубва родителите си, а малко след това умират бабата, която се грижи за него, и сестричката му. На 15 години започва да пише първия си автобиографичен разказ „Дневник на шестнадесетгодишния” (публикуван през 1925г. ) и се разделя с още един скъп човек – дядо си. Така остава съвсем сам.  Мотивът за сираците ще се появи по-късно в произведенията му, където се определя като „момче без дом и семейство, отрано осъзнало какво означава да бъде без корен”. Раздвоен между живописта и литературата, избира да стане писател.  Учи в Токийския императорски университет и през 1924г. завършва като бакалавър по изкуствата. Сътрудничи на студентското литературно списание „Ново направление”, а по-късно заедно с още 14 японски писатели създава група на литераторите-модернисти, които наричат себе си неосенсуалисти и издават свое списание. Кавабата е главният теоретик и идеолог на това направление, изпитващо силното влияние на западните модернисти. Получава признание като писател още с  разказа „Танцьорката от Идзу”(1925) – най-добрата творба от ранния му период. Автор е на серия  модернистични творби, които го сродяват с Джойс и сюрреализма („Видения в кристалната топка” , „Игли, стъкло и мъгла”, „Елегия”), на множество репортажи, разкази и романи. Едно от най-известните негови произведения е „Снежната страна”, преведена и издадена на български заедно с „Хиляда жерава”  през 1977 г. Шедьоврите му  извайват  свят на красота и хармония – свят, в който освен болка, саможертва, несподелена любов и война, има и вишневи цветове, и кленови листа,  гейши и чайни церемонии. Ненадминат майстор на неуловимото в човешката душа и на изискания лиричен стил, той успява без много сюжетност да предаде красотата на всеки миг в неговата неповторимост. През 1949 г. публикува повестта „Гласът на планината”, за която получава основната литературна награда в Япония „Нома”. Той е и първият японски писател, носител на Нобелова премия за литература (1968). Умира през 1972 г. Две години след това е учредена литературна награда на негово име.