“Последната война между хората ще е за истината.“ – Николай Рьорих

Николай РЬОРИХ  е една от най-харизматичните личности на 20-ти век, дошъл сякаш от времето на Ренесанса. Едновременно писател, художник, философ, археолог, мистик и мислител с огромен принос за духовното издигане на човечеството. Избира да служи на Красотата и Знанието и вярва, че те ще доведат до нова епоха и нова култура, че те ще спасят света. Оценява голямото значение на създадените през вековете художествени и научни паметници за човешката еволюция. Тези идеи са в основата на пакта Рьорих, приет като закон от страните-членки на Панамериканския съюз през 1935 г., гарантиращ защита на световното културно наследство в мирно и военно време.

 9 октомври 1874 година  – на известния петербургски нотариус Рьорих се ражда син Николай. Орисан е да прослави тази стара шведска фамилия по целия свят (в превод от скандинавски „рьорих“ означава „богат на слава)“. В детството много обича да чете, особено исторически книги. Притежава и дарбата да рисува, рано забелязана от скулптора Микешин, приятел и чест гост на семейството. Като ученик „пише пиеси и очерци, занимава се с археология, рисува, съставя минералогически и нумизматични колекции“. По-късно, следвайки собственото си желание, но приемайки и бащината воля, избира да учи едновременно на две места – Императорската художествена академия и Юридическия факултет на университета. Посещава и лекции по история. В студентските години работи в ателието на своя любим професор Куинджи, споменът за когото ще запази дълбоко в сърцето си:

„Могъщият Куинджи беше не само велик художник, но също тъй бе велик Учител в живота. Неговият частен живот бе необичаен, уединен и само най–близките ученици познаваха дълбочината на душата му. Точно на обяд той излизаше върху покрива на дома си… и хиляди птици се събираха около него. Той хранеше тия безбройни свои приятели… Незабравима бе гледката на този побелял, усмихващ се човек, покрит с чуруликащи птички; тя ще остане между най–скъпите ми спомени… Една от обичайните радости на Куинджи бе да помага на бедните тъй, че да не знаят откъде е дошло благодеянието. Неповторим бе целият му живот… „

Интересът към археологията пък го отвежда на експедиции и разкопки, дори е приет за член на Руското археологическо общество (1895). При тези пътувания не пропуска да записва местни фолклорни истории. От това време е приятелството му с Репин и Римски-Корсаков.

През 1897 г. завършва Академията като един от най-интересните млади художници. Става централна фигура в групата „Светът на изкуството“,  популяризираща символизма и свързването на живопис, музика и литература в едно „общо“ произведение. Дипломната му картина „Вестоносец“ привлича голямо внимание.  Закупена е от самия Павел Третяков, а критикът Стасов дава съвет на художника да я покаже на Лев Н. Толстой. Така се случва срещата между двама титани на духа. Среща, в която великият писател сякаш предначертава пътя на начеващия творец:

„… в областта на нравствените изисквания трябва винаги да се насочваме по-горе – иначе животът ще отнесе всичко. Нека вашият вестоносец да държи кормилото високо – тогава ще доплува!“

С идването на новия 20-ти век, Рьорих заминава за Париж и продължава обучението си в студията на Кормон и дьо Шаван. Пътува из Италия и Холандия, и не спира да рисува. Прави това и когато се завръща в Русия. Винаги, където и да се намира, създава картини – на археологически експедиции, обикаляйки древноруски селища или Хималаите, като директор на училище или в горите на Карелия, лекуващи възпалените му бели дробове. Освен заниманията с монументална живопис, особено го привлича магията на сцената. Негови са решенията за художественото оформление на редица оперни, балетни и драматични спектакли.

Но преди това, в самия край на 19-ти век, в живота му влиза 20-годишната Елена Шапошникова – дъщеря на известен архитект-академик, родственица на генерал-фелдмаршал Кутузов и композитора Мусоргски. Запознават се в княжеското имение на нейна леля и след две години вече са семейство. Близо половин век Елена и Николай Рьорих са едно цяло. Дълбоките им чувства и духовна близост са съчетани с общи идеи, стремежи и работа. Двамата са заедно във всички начинания. Тя предпочита да стои в сянка, но винаги получава признанието на своя съпруг:

„ В такова далечно плаване могат да бъдат срещнати много бури и урагани. Дружно преминавахме през всякакви пречки. И препятствията се превръщаха във възможности. Посвещавах книгите си: „На Елена, моята жена, приятелка, спътница, вдъхновителка.“ Всяко от тези понятия бе проверено в огъня на живота. И в Петербург, и в Скандинавия, и в Англия, и в Америка, и по цяла Азия ние се трудехме, учехме се, разширявахме съзнанието си. Творяхме заедно и ненапразно е казано, че произведенията би трябвало да носят две имена — женско и мъжко. Както винаги най–хубавите преживявания остават незаписани. Може би за тях не достигат и думи.“

 „Рядка комбинация от пълнозвучно звучене на всички планове. Допълвайки се един друг, те сякаш се сливаха в изключително богата хармония с интелектуален и духовен израз“ – така ги описват децата им, научени почти от люлката на любов към природата, книгата и изкуството. Разговорите и общуването в техния дом с хора като Александър Блок, Леонид Андреев, Михаил Врубел, Валентин Серов, Дягилев и Стравински, поддържат една висока творяща енергия. Всичко това, съчетано с примера на родителите, прави синовете им Юри и Светослав истински продължители на тяхната духовна мисия.

Скоро след женитбата си двамата тръгват на обиколка из Русия, проучвайки народния бит, архитектурни и археологически обекти. Паралелно с научните занимания, Рьорих представя 90 свои картини, изобразяващи старинни руски сгради, участвува в големи изложби в Прага, Берлин, Рим, Виена, Париж, Лондон. Става все по-известен. Получава покана за Есенния салон в Париж, а творбите му се откупуват от авторитетни европейски галерии и музеи.

Едва 35-годишен, е избран за член на Руската академия на изкуствата. Реформира и разширява школата на Обществото за поощрение на изкуствата като неин директор. Превръща я във „втора художествена академия“. Чувствителен и интуитивен творец, той сякаш предчувства задаващата се катастрофа в картините, които рисува около 1913-1914 г. По време на войната помага на Червения кръст, организира ателиета, в които ранените се обучават на художествени занаяти, пише антивоенни статии и създава проект за опазване паметниците на културата по време на война.

Идва 1917-та година – твърде драматична, както за Рьорих, така и за цяла Русия. Във време, когато белодробното му заболяване се влошава и той дори пише завещанието си, избухва Октомврийската революция. Цялото семейство се намира в Карелия, Финландия, където художникът е на лечение. Скоро границата със Съветския съюз е затворена и пътят към Родината става невъзможен. Започва тяхното странстване. Първо в Швеция, където през 1919 г. са организирани негови изложби в много скандинавски градове. Следва със същия успех показване на картините му в Лондон, а в края на годината Дягилев му предлага работа като сценограф на руски оперни спектакли в английската столица. Следващата спирка е САЩ. От 1921 до 1923 година Рьорих чете лекции там, основава Институт на обединените изкуства, Обединение на художниците „Корона Мунди“ и Всемирна лига на културата. И естествено представя картините си в 28 американски града.

През 1923 г. Николай и Елена Рьорих осъществяват своята мечта да се докоснат до Индия, Тибет и Хималаите, до митичната Шамбала, където се срещат видимо и невидимо. Привлечени са не само от магичните гледки, от древната история, философия и култура по тези земи, но и от научен интерес. Стъпвайки там, организират експедиция (1924-1928) в малко познати и труднодостъпни места на Централна Азия. Пропътуват над 25 ооо км и събират огромен материал – етнографски, фолклорен, археологически, картографски. Появяват се две книги („Сърцето на Азия“ и „Алтай-Хималаите“) и около 500 картини – знаменитият Хималайски цикъл със сериите „Майтрея“, „Сикимски път“, „Учителите на Изтока“ и др. Основава института Урусвати“ (в превод от санскрит „светлина на Зорницата“), за да бъде систематизиран и обработен резултата от хималайските изследвания.

Индия става негова втора Родина. Не забравя и първата. По време на Отечествената война (1941-1945) пише и говори в нейна защита, прави изложби, продава свои творби и изпраща парите за руската армия. Надява се след края на военните действия да се върне на родна земя. Дори опакова през 1946 г. 400 картини в очакване на това завръщане. Така и не дочаква. Умира на 13 декември 1947 г. в индийския си дом в „долината на боговете“  Кулу (Северна Индия). На статива  остава недовършена последната му картина – орел, устремен в полет, на фона на ослепителните хималайски върхове.

Със своите повече от 30 книги литературни и философски съчинения и над 7000 картини, Николай Рьорих е част от културния феномен на 20-ти век, наречен “руски космизъм“. Етика, религия и история в едно, с елементи от източните и западните философски системи – в служба на новото човечество, живеещо в хармония и единство с Космоса. Това е мечтата на Циолковски, Соловьов, Вернадски, Булгаков, Бердяев, Чижевски и други блестящи мислители, родени и живяли в Русия по едно и също време. Устремени към бъдещето, независимо един от друг, всеки в своето поле, те работят за духовната еволюция на Човека. Това е мисия и на Рьорих, който с цялото си творчество, но най-вече с картините си – ярки, наситени, въздействащи, лекува и хармонизира човешката енергия, издигайки я на по-високо ниво.

Августина Савова