
Пол Верлен – принцът на поезията
- 29.03.2021
- 0
На 30 март 1844 г. в град Метц е роден Пол Верлен, един от най-значимите френски поети на 19 век и ярък представител на френския символизъм. През 1862 г. става бакалавър по словесност, след това започва да учи право, но не го завършва.
През 1866 г. излиза първата му книга „Сатурнически стихотворения“. През 1870 г. се жени за Матилде Моте, посвещава й сборника „Добрата песен“, публикуван през същата година. Бракът им просъществува едва година. На следващата година в Париж пристига младият поет Артур Рембо, с когото започват да водят бохемски живот и влизат в любовна връзка. През 1873 г., под въздействието на алхокола, Верлен прострелва Рембо и лежи 18 месеца в затвора. Там написва едно от най-добрите си произведения – „Песни без думи“ (1864). След затвора живее известно време в Англия, след което се връща във Франция и преподава в колеж. През 1885 г. публикува сборника „Прокълнатите поети“, в който описва живота и творчеството на имена като Рембо, Маларме, Корбиер и др. През 1886 г. умира майка му, той отново се отдава на алкохола, но вече е сред водещите френски поети. Заради вредните си навици, страда от редица болести.
Сред останалите значими творби на Верлен са: “Някога и неотдавна”, “Любов”, “Паралелно”, “Посвещения”, “Щастие”, “Песни за нея”, “Моите болници”, “Моите затвори”, и др. През 1894 г. е избран за „Принц на поезията“ на мястото на починалия Шарл Льоконт дьо Лил. Умира в Париж на 8 януари 1896 година от пневмония.
„У Верлен ние можем да открием и философия, макар поднесена дискретно, и песенно-шансонното начало, и резигнация, и надежда, и нравствен максимализъм, и социален патос – всичко, което го прави многолик и силен. Слаб човек, Верлен е силна личност – при целия парадокс на твърдението. Една противоречива, раздвоена душа (без това да отслабва творческата личност, защото в изкуството не единството и монолитността водят до силата), дух, който се мята от крайност в крайност“, пише Кирил Кадийски в книгата „Пол Верлен. Стихотворения“.
Залези
/из „Сатурнически стихотворения“/
Посърнала, зората
безкрайните поля
на залеза с тъгата
заля.
На залеза тъгата
в гръдта ще подслоня,
ще доведе така тя
съня.
И сънищата странни
вървят като слънца
сред пясъчни поляни,
с лица
на призраци приспани –
повел ги е на път
към пясъчни поляни
сънят.
/превод: Кирил Кадийски/