„Политика не може да се прави без морал в нейната основа“ – Адам Мицкевич

„Като поет Адам Мицкевич се нарежда до най-великите представители на световната литература – до Шекспир, Сервантес, Гьоте, Пушкин, Юго, Ботев, – чието творчество не само вълнува, но и въоръжава народите да се стремят към свят без робство и войни, към свят на свобода и правда.“

(Емил Георгиев)

Животът му започва в навечерието на Коледа през 1798 година в семейството на съдебен чиновник. Божествената светлина в тази вълшебна нощ го озарява и съпътства винаги. Роден под щастлива звезда и с необикновена дарба, преминава през трудности и несгоди с особена лекота. Помага му и невероятният талант да създава приятелства.

„Детство пролетно свежо“ и „младост метежна“ изпълват годините, прекарани в селското имение край Новогрудек. Тази земя, някога част от велика Жечпосполита (дала първата конституция на Европа) и присъединена в края на XVIII в. към Руската империя, оставя силен отпечатък върху поета. За тази земя и свободата й той е готов да жертва всичко, дори живота си. През 1815 г. заминава за град Вилно и започва да учи филология в университета. Тук започва неговият двойнствен живот. От една страна – света на литературата и общуването с професори-ерудити. От друга – тайните студентски общества на филоматите (приятели на науката) и филаретите (приятели на добродетелта), към които принадлежи. Зад шумните младежки забавления се крие конспиративна дейност и неясни политически цели. Но пък се създават силни и трайни приятелства, а Адам се откроява като лидер и организатор. И трупа опит, който ще бъде безценен в последните години от живота му.

В това време прави и първите си литературни опити. През 1822-1823 г. издава два тома „Поезия“, с които поставя началото на полския романтизъм. Невинните младежки конспирации привличат вниманието на руските власти и е образуван процес, който завършва с присъда за участниците – половин година затвор и изселване във вътрешността на руската империя. Мицкевич е изпратен в Петербург, Одеса, Москва без право да работи като учител. Става чиновник, но не прекъсва литературните занимания. Нещо повече, тук неговата поетична слава и романтичен образ на бунтар привличат внимание и будят възхищение. Литературните салони на руската аристокрация отварят широко вратите си за него, а поетите търсят приятелството му. Сред тях са декабристите Рилеев и Бестужев. Сред тях е и самият Пушкин, силно впечатлен от творбите и личността на Мицкевич – „най-гениалният поет-импровизатор в световната литература“. Помежду им се ражда искрено приятелство, размяна на мнения и взаимни преводи.

В тази благотворна творческа среда се раждат посветените на природата „Кримски сонети“ и разтърсващата поема „Конрад Валенрод“, излъчваща силен устрем към свобода и борба. Предвиждайки политическия риск, авторът изпреварва събитията и преди властите да вземат мерки, напуска Петербург и пределите на империята. Цели 30 години името му не се споменава по тези земи. Мицкевич се отправя към непознатата Западна Европа. Посещава Гьоте във Ваймар, слуша лекции на Хегел в Берлин, опознава Италия, Франция, Щвейцария. Когато избухва Полското въстание, се опитва безуспешно да премине границата и да се включи в борбата. Но въстанието е потушено. Поетът остава свързан с полските емигранти. Убеден в мисията си на техен предводител при завръщането им в Родината, подготвя това с интензивно творчество в периода 1832-1834. Трите години, прекарани в Дрезден и Париж са краят на неговия поетически гений. Завършва и издава драмата „Задушница“, пише „Книга за полския народ“ и създава поемата „Пан Тадеуш“ – „национален епос на Полша“.

Следва живот далеч от поезията, в голямата си част прекаран в Париж – „наниз от трагични схватки на великия човек със съдбата, той отчаяно се хвърля във водовъртежа на историческите събития, излиза от тях с чувството на поражение, но без да е победен, вярва в делото, на което е посветил живота си, и в щастливата звезда, която отново ще изгрее.“

През последните 20 години от живота си писателят е принуден да се справя с „нарасналите разходи на семейството, създадено с не особено щастлив брак“. Тежката неизличима болест на съпругата му продължава дълго, а опитите да възобнови литературната си работа остават неуспешни. Поетът в него не може да бъде съживен. Финансовите трудности го изпращат в университета на Лозана, където чете лекции по латинска литература. След покана от най-висшето учебно заведение на Франция, заминава за Париж и става професор по класическа филология и славянски литератури:

„В „Колеж дьо Франс“ бих могъл да си създам изгодно и дори блестящо положение, но при условие да се откажа от жизнената си задача. Искат да се успокоя. Покоят е добър за мъртвите и щастливите. Ние винаги сме тревожили и трябва да тревожим света.“

Година по-късно остава без работа. Този път причината е увлечението му по радикалните духовни идеи на Анджей Товянски. „От негово име организира в Париж Кръжец на Божието дело, който бързо се превръща в група от спорещи и изпокарани помежду си участници.“ Резултатът е пропиляно време, много отблъснати хора и край на университетската кариера.

Мицкевич започва работа в библиотеката на Арсенала. И пак попада във вихъра на нови надежди, свързани с вълната от революции в Европа през 1848-1849 г., наречена „Пролет на народите“. Заминава за Италия със задача да организира полски легион. Посрещнат е там като рицар на революцията. „Всеобщата борба за свободата на народите“, обаче, е потушена бързо. Неволите на поета продължават. Завърнал се във Франция, редактира списанието ”Трибуна на народите”, прокламиращо радикални идеи за общественото устройство. Скоро изданието е спряно, а редакторът едва се спасява от арест. В избухналата след няколко години Кримска война съзира възможност за отвоюване свободата на Полша. 57-годишният писател отново се включва ентусиазирано в събитията. С подкрепа на полски емигранти и френското правителство тръгва за Турция, за да бъде в центъра на събитията. Официално мисията му е проучване на славянската литература и културата в Османската империя. А неофициално – да укрепи създадените от Михаил Чайковски (Садък паша) славянски дружини, да създаде полски легион и увлече с примера си своите сънародници. Тази задача го довежда в българския град Бургас. Престоят му е кратък поради разразилата се тук холера. На 26 ноември 1855 година, заразен от смъртоносната болест, великият син на Полша умира в Цариград. Тленните останки на поета – борец за свобода са пренесени във Франция и положени с почести в гробище-мавзолей край Париж сред други полски изгнаници. Българската колония организира тържествено изпращане. Писателят Милковски си спомня:

„ Зад нас като река, що заема леглото си, плаваше тълпа от хора с черни калпаци. Човешкото око не можеше да ги обгърне. Краят на шествието не се виждаше. Хората вървяха мълчаливи, посърнали, вземайки участие в нашата скръб. Тази изненада бяха ни направили българите. В лицето на покойника те отдаваха чест на славянската поезия… Тази българска манифестация, извършена тихо, доброволно и сериозно, заслужава да бъде напомнена и отбелязана…“

Тридесет и пет години по-късно националният поет на Полша, Литва и Беларус Адам МИЦКЕВИЧ е положен триумфално във Вавелската катедрала в Краков – място за коронация и погребение на полските крале и герои.

Августина САВОВА