„Поезия и революция, свобода и любов“ или Шандор Петьофи

„Той се появи като комета, излетяла в небето и достигнала зенита,

остана там, без да изчезва и без да пада.

Тя и днес блести все тъй, както и тогава.“     (Мор Йокаи)

Шандор Петьофи се ражда в нощта на 1 януари 1823 година в Кишкьорьош, Южна Унгария. Малката, затрупана от сняг къщичка на Мария Хрузова и Ищван Петрович, се озарява от светлината на скъпия  новогодишен дар. А първият бебешки плач се смесва с празничния звън на камбаните и вълшебния танц на пробилите небето слънчеви лъчи. Кръщават го още същия ден в Лютеранската църква под името Александър. И той, макар „слабичък и недохранен“, оцелява.

В малкото  градче живеят много словаци, такава е и майката на поета. Славянска кръв тече във вените и на бащиния му род с корени в Сърбия. Затова в семейството заедно с унгарски, често се лее „сладкият“ словашки говор, подобен „ромолене на планински поток”, запазен най-вече за съкровени моменти и молитви към Бога.

Преди да навърши две годинки малкият Александър заминава с родителите си за Фейледхаза. Заобиколен от роднини и хора, които го обичат, опознава живота, проявява първи умения и таланти, учи се да стои здраво на краката си, да говори и чете. Това градче се превръща за него в родно място. А и рогът на изобилието най-после се излива над тях. Бащата купува къща, чифлик, градини, отглежда животни, наема общинската месарница и скоро става един от най-богатите хора в областта. В мечтите си дори се вижда като част от унгарското благородничество. Затова и иска най-доброто образование за сина си. В опити да му го осигури, сменя училища и градове, стигайки чак до Пеща.

Бъдещият поет, когото вече всички наричат Шандор, не успява да се наслади на своето детство, изживявайки всяка промяна като пореден стрес. От весело и игриво дете, обичащо да пее и разсмива другите, все повече „се затваря в себе си“, отбягвайки хората. Единствено добре се чувства в евангелистката прогимназия на Шарсентльоринц. Вече е поотраснал, а и живее в най-хубавата местна къща – тази на нотариуса. Сприятелява се с хубавата му дъщеря Амалия, с която често се разхождат в градината, хванати за ръце. Има почти всичко, спокоен е, но и този път амбициозният баща не е доволен. Шандор продължава своето странстване в търсене на място, където се преподава немски език. До седми клас сменя шест училища и никъде не намира себе си. Разхожда се из улиците мрачен и мълчалив, намирайки спасение само в книгите.

На 15 години е, когато се завръща в родния дом и заварва пълна разруха. Така, както някога семейството е забогатяло изненадващо, сега изведнъж потъва в мизерия. С придошлия Дунав си отива всичко – къща, чифлик, добитък, оставяйки родителите му отчаяни и напълно безпомощни. Те, които са помагали на всеки, рухват, останали без покрив, надяващи се само на Бог. И Той ги спасява чрез сина, на когото са възлагали винаги големи надежди. Изоставил учението, още дете, Шандор им вдъхва кураж. С цената на непосилен труд успява да  възстанови донякъде семейния дом и се отправя на път, опитвайки се да продължи образованието си сам, без средства.

В Шелмец е приютен от един стражар, с когото дели стая срещу няколко написани писма месечно. Отличен ученик е, а намира време и да поработи. В града е пристигнала пътуваща театрална трупа и момчето намира своето място в нея. Първо забавлява публиката като рецитира стихове, по-късно получава и роли, а с парите помага на родителите си. Все повече изоставя уроците и не след дълго е изключен от училище. Доведен до отчаяние, превърнал се в гладуващ, окъсан скитник, решава да потърси късмета си в големия град. И тръгва в една мразовита снежна февруарска нощ на 1838 г. След седмици борба с глад, умора, студ, се озовава пред бляскавите светлини на Пеща. Спасява го отново театърът. Нает като фигурант, често се налага да размества кулисите, да тича в антракта „за бира и колбаси на артистите“ или да държи „за юздите конете на господата“ по време на представление. Но и това не трае дълго. 16-годишен, постъпва като доброволец в армията и вярва, че там може да намери призванието си. Стоически понася трудностите на войнишкия живот, ала и той не продължава много. Идва краят и на това приключение. Болен от тиф, отказващ да влезе в болница и вървящ по думите на лекаря „към пълна инвалидност“, Петьофи е освободен от военна служба. Отново остава на улицата и без средства:

„Съдбата страшно ме преследва. Застанал съм пред една дълбока пропаст, която трябва да прескоча, и с този скок може би ще разбия две сърца (сърцата на моите родители). И все пак не мога да постъпя по друг начин. Виждаш ли, приятелю, аз трябва да стана артист и нямам никакъв друг изход; моите родители не могат да ми помогнат, а тук нямам никаква възможност, за да спечеля жалките грошове и да преживея по някакъв начин”.

Обикаля страната, присъединявайки се към пътуваща театрална трупа, приличаща по-скоро на „кооперация от просяци“. Затова и често спи в градската градина, „някой обор или в приют за бездомни“, а дребните пари, които получава, изпраща на родителите си:

„.. очите и гърдите ми все повече отслабват, а музата ме избягва… състоянието, в което се намирам, е невъзможно. Просяк съм.”

Решава да напусне артистите и да продължи с учението. Отива в Папа с тази цел, „обхожда къщите и търси ученици или някаква работа за преписване“. Не му върви с намирането на работа, но пък през цялото време не спира да пише стихове – още от 15-годишен, когато прави първия си несръчен опит, а и през всичките следващи години на странстване и страдания. На 5 май 1842 г. изпраща до най-авторитетното тогава литературно списание „Атенеум“  4 свои стихотворения с думите:

„Ако моите незначителни творбички заслужават да бъдат отпечатани, нека бъдат, и занапред ще ви предлагам своите слаби способности”.

И ето – на 22 май за първи път е отпечатано негово четиристишие. Редакторите на списанието получават и други стихове от поета. Намират ги „оригинални и узрели, и напук на модата през оная епоха в тях няма никаква сантименталност“. Навръх Коледа през същата година Шандор пристига при единия от издателите – Вьорьошмарти, „най-големия поет на унгарската литература“. Идва „с цял куп“ свои творби, а редакторът остава изумен от неговата младост, скромност и сериозност. В следващите месеци са публикувани още 11 стихотворения от Петьофи. Той е забелязан от литературните среди, намира и съмишленици сред бохемата на Пеща.

Новите приятели, сред които са Мор Йокаи и Янош Аран, му помагат да се измъкне от мизерията, да намери квартира, та дори и работа като преводач в едно издателство. Сам научил съвършено два езика – френски и немски, той се справя добре и с още два – английски и италиански. Романите, които превежда, му носят добро заплащане и комфортен живот, какъвто не помни отдавна. Сутрин пише стихове в близкото кафене „сред шума и тракането на билярдните топки, в хладната зала, изпълнена с дим и мирис на кафе“, а вечер е с приятели в театъра. Често е навестяван от идола си в поезията Вьорьошмарти, винаги насърчаващ го:

„Шандор, трябва само да работите! Сигурен съм, че пред Вас има огромно литературно бъдеще. То е в сърцето Ви, то тече по вените Ви. Само го уловете и всичко е във Ваши ръце! А ако Ви трябват пари, готов съм да Ви намеря и работа в театъра. Само кажете!”.           

  Известността му расте, приеман за безспорен авторитет, създаващ „нова насока в литературата“. Вестниците бързо публикуват негови стихове.

„Само година и половина след като беше тръгнал от Дебрецен с просяшка тояга на рамо, пред него минаваха факелни шествия, разграбваха портретите му и му посвещаваха стихотворения; той, скитникът, е избран за почетен съдия на един окръг и всичко това получаваше като признание за своята литературна дейност.“

Но успехът не го главозамайва, поетът не потъва в „блатото на пивниците и салоните“, а при всяка възможност се обръща пламенно към милионите, понасящи униженията и оскърбленията, преживени от самия него. Постигнал шеметни висоти в унгарската литература, той избира борбата и свободата. Загубва спокойствието си и намира врагове дори сред „приятелите“:

“Нападките, които в края на 1844 година още наподобяваха редки престрелки, от първата половина на следващата година се превърнаха на общ барабанен огън. Дотогава нито един унгарски писател не е бивал принуден да устои на такава концентрирана и бясна атака… Не минаваше и седмица без някой вестник да жегне поета.“

В тези трудни дни Петьофи превръща болката и огорчението в блестяща поезия. Тя е негова крепост и убежище. Всичко друго може да загуби, но не и нея. Тя е диханието и силата му. Тя е тази, която кара стотици хиляди унгарци да го обичат и следват. Защото поезия и живот при него се сливат в едно, подчинени на веруюто му:

„Но две неща ми трябват на земята –

те са: любов и свобода.

За любовта бих жертвал си живота,

за свободата – бих дал и любовта.“

Макар, влюбчив по природа, той познава любовта повече като вдъхновение за стиховете си. Докато през есента на 1846 година среща „брилянтно образованата, невинна и мила девойка“ Юлия Сендреи – дъщеря на графски управител. Мечтателна и романтична, 17-годишната девойка пленява страстния поет. И на свой ред, все повече попада под властта на неговото очарование и  смелост. Следва година, в която те стават все по-близки, година на „странно годеничество“, изпълнено с ревност, раздели и „душевни безпокойства“. Това е и времето, в което Шандор Петьофи с достойнство се завръща сред литературния елит на страната си.  Издава серия стихосбирки с помощта на приятели.

На 8 септември 1847 година Юлия и Шандор се венчават „без всякаква тържественост“ и потеглят към един от графските замъци в Карпатите. След медения месец, прекаран там, наемат стая в Пеща. Живеят обикновено, без разкош, но в съгласие и любов. Раждат се най-хубавите творби на поета. А до него съпругата му, подобно Жорж Санд, подстригана късо, в панталон и с пура в ръка, също прави свои литературни опити като поет и преводач. Но идва революционната 1848 година за цяла Европа, носеща недоволство от стария ред и бунтове в много страни. Свалянето на френския крал Луи-Филип сякаш дава сигнал за революция и в Унгария. Тя избухва в Пеща с искания за свобода, равноправие и национална независимост. Начело застава Лайош Кошут, а Петьофи подарява на своя народ химна на Унгарската революция. Той звучи до днес във важни за страната моменти и започва така:

На крак, унгарци, днес зове ни
Родината – дошло е време.
Народе, трябва да отсъдиш
свободен или роб да бъдеш!

Унгарски Боже, клетва да се закълнем,
че няма роби
да умрем! 

На 15 март 1848 година е най-великият ден в краткия живот на Шандор Петьофи. От стълбите на Националния музей в Пеща се обръща към събралия се народ със свои стихове. Хората ги подемат и запяват, марширувайки из града, „завладяват пресата, освобождават политическите затворници и обявяват края на Хабсбургското управление в Унгария“. Дните на първоначалния идеализъм и ентусиазъм, обаче, отминават и идва ред на разочарованията. Както обикновено се случва, докато малцина жертват всичко за истинската промяна, повечето се включват едва когато се разпределят постове и власт. Това е истински удар за 25-годишния поет, отказващ да участва в подобни нечисти сделки и делби. Верен на себе си, отново поема риска да се противопостави и изобличи всички заблуди и измами на новите политици. Прави го безпощадно и без да се замисля за последствията. Поел грижа за родителите си и сам вече баща, той рискува дори живота си в тази борба. Единствена подкрепа намира в своята „смела ентусиазираща и обожавана малка женица“, която е негов „насърчител“ и вдъхновител – тази, която му дава сила да отстоява честността, изисквана и от другите.

„Може да има по-изящни и прекрасни лири и пера от моите, но по-чисти няма, защото никога не съм давал под наем нито един звук от моята лира, нито една черта от моето перо.“

Неотклонно следващ републиканските си идеали – „чиста душа, неподкупен дух и строга честност“, поетът увлича сънародниците си и им дава невероятна сила в трудни за тях времена. Неговата поезия прехвърля границите на Унгария, завладявайки сърцата и умовете на много достойни и смели мъже в Европа. Те ще повторят саможертвата му, превръщайки се също в национални герои. И ще останат в историята като негови духовни събратя, точно като българските Апостоли на свободата Левски и Ботев.

В краткия си живот има само пет години за творчество преди да загине, но затова пък тогава се пише „най-блестящата глава в историята на унгарската литература.“ Оставя повече от хиляда стихотворения, които веднага се запяват от народа, няколко поеми („Апостолът“, „Витяз Янош“) и пиеси, романа „Въжето на палача“, пътни бележки, политически статии, дневник и забележителна кореспонденция със свои съвременници. Заедно с това превежда от френски, немски и английски стихове, романи, драми.

Загива на 26 години така, както е мечтал – „не на меко ложе“, а „в борба против тираните“ сред „вихрени коне“, „звън на саби“ и „гръм на пушки“. Сражава се на първа линия в унгарската революция за независимост през есента на 1848 година. Оттеглил се след разногласия с Лайош Кошут и разни „ведомствени“ революционери, бързо се завръща на бойното поле, загърбвайки болести и безпаричие, оставил любима и син. Не го отклонява дори вестта за смъртта на родителите. Заглушава разума и воден от смелото си сърце, потегля към Трансилвания, където унгарската народна армия е притисната между  обединените войски на двама императори – австрийския и руския. Става адютант на генерал Бем, предвождащ 2 700 бойци, изправени срещу мощна многочислена армия. Сраженията се превръщат в „истинско клане“. Въпреки опитите на главнокомандващия да опази живота му, големият унгарски поет загива в битката при Шегешвар на 31 юли 1849 година. А може би смъртта е пожалила младия юнак… Ражда се митът, че ранен, под истинското си име Александър Петрович, той е изпратен в далечен Сибир заедно със стотици пленени войници и офицери. Унгарците искат жив своя национален герой. Той е жив и днес в сърцата им:

„В Унгария Петьофи е синоним на думата поет и професията поет. Той става част от основния речник на унгарското бебе след думите за майка, баща, храна и напитки. Говорим за него, цитираме стиховете му, изучаваме и празнуваме живота и творчеството му.”

( Янош Хай, виден съвременен унгарски писател, поет и драматург )

Августина  Савова, 2022