Плаващи и висящи градини

/продължение на „Градини и градинарство“/

Сред най-странните градини в света били плаващите градини в Мексико. В средата на 14 в.пр.Хр., когато ацтеките се появили в района на своята бъдеща столица край голямата блатиста лагуна, те започнали да създават необходимите им земеделски терени. Първо построили канали през обраслите с тръстика блата, за да уловят прясната вода под тях. В сплетената плаваща растителност в каналите те добавяли малки клончета, които омотавали с корените на водораслите. Образувала се платформа, върху която натрупвали плодородна пръст, извадена от дъното на каналите при изкопаването им.

Така се появили чинампас, плаващите градини, които смаяли испанските конквистадори през 1519 г. Те били широки 5-10 м и дълги до 100 м, с почвени лехи, дебели до 1,2 м. По-големите плаващи градини можели да издържат цели тополи и къщичка от папур или захарна тръстика, в която живеели градинарят и семейството му. За да не се носят нагоре-надолу по езерото, градините били закотвени чрез забити в дъното пръти и върбови плетища. Чинампас били важен източник на пресни зеленчуци и цветя, в това число и рози, за увеличаващото се население от столицата.

Но най-знаменитите градини на древността несъмнено били прочутите „Висящи градини на Вавилон“ от 6 в.пр.Хр. Днес те са нарицателно име за градинарска екстравагантност и разточителство. Според древногръцките автори, те били създадени от вавилонския владетел Навуходоносор II, като имитация на персийския пейзаж, за да бъде задоволена царицата, изпитваща носталгия по родината си. Името им, дошло до нас от гръцките източници, предполага нещо доста необикновено: градини, висящи във въздуха, под които може да се минава. Така ги описва гръцкият автор от 1 в.пр.Хр. Диодор Сицилийски, комуто принадлежи най-точното досега описание на тези градини, заимствано от сведенията на по-ранни гръцки пътешественици.

Според Диодор, от по-голямо разстояние висящите градини изглеждали като терасовиден планински склон или гръцки амфитеатър, като „няколкото етажа на съоръжението се издигали един върху друг“. Основата заемала около 600 декара площ. Всяка тераса от този земен масив била засадена с дървета и храсти, като най-горното ниво представлявало голяма конструкция, така че човек можел наистина да „ходи под градините“. Под нея била разположена система от галерии, направени от подпорни стени с дебелина около 7 м и разделени от проходи с широчина 3 м. Вътре били основите на всяка отделна тераса. Това били масивни каменни плочи, покрити с растения и издаващи се като малка козирка върху по-долната тераса. Отвори в горната конструкция позволявали на слънчевата светлина да прониква навътре в галериите. Последното ниво или покривът бил достатъчно здрав, за да издържа огромни дървета. В основата му била положена оловна подложка, за да не се оттича вода към по-долните нива, покрита с два реда печени тухли, пласт от тръстика, напоена с асфалт, и дебел земен пласт, позволяващ засаждане на дървета.

Любопитно е как подобни издигнати градини били напоявани в условията на сухия климат. Три от нашите древни източници специално споменават „машини“, които издигали вода от река Ефрат за оросяване на градините. Гръцкият географ Страбон нарича тези машини „винтове“, но този способ за издигане на вода обикновено се приписва на Архимед, който го открил през 3 в.пр.Хр. Едно по-ново изследване на инж. Стивънсън предлага и други възможности. Той допуска използваното устройство да е водно колело от типа нориа, добре известно в Близкия изток. Подобни колела имат дървени или глинени ведра, закрепени от вътрешната страна на колелото. Най-лесно колелата се задвижват от обикалящи в кръг хора или товарно животно. Стивънсън предполага, че във Вавилон е използвана серия от такива колела, всяко от които издигало вода до резервоар на по-горно равнище, докато се достигне „покривът“ на градините. Но ако Стивънсън е прав, историята на нориа може да бъде удължена поне с 5 века. Така че бил ли е прав Страбон? Може би откритието на Архимед е било само повторно изобретение.

Машините, напоявали Висящите градини, продължават да бъдат загадка. Разрешаването ѝ е затруднено, наред с другите неща, и от обстоятелството, че разположението на градините до ден днешен не е точно установено сред археологическите останки на Вавилон. Нищо от досегашните находки не съответства на класическите описания. И все пак те не само упорито поддържат версията, но и определено съвпадат по отношение на фактите. Възможно е градините да са били „демонтирани“ на един или друг етап, а огромните каменни плочи, осигуряващи „висящия“ ефект, да са били отмъкнати за строеж на други древни паметници. Така че единственото нещо, което бихме могли да открием днес, са навярно основите и част от зидарията.

Древният град Вавилон бил толкова огромен, че досега не е разкопан напълно. Доскоро се смяташе, че все още има надежда да бъдат открити Висящите градини. Но през 1987 г. иракски археолози започнаха да строят парк макет на древния Вавилон, с цел възвеличаване на режима на Саддам Хюсеин. Цената, платена за това начинание, бе жестока. Големи райони от древния град бяха изравнени със земята от булдозери. Подобна брутална „реставрация“ вероятно погуби и последните останки от най-оригиналния експеримент в градинарството, който още в древността се е смятал за едно от „Седемте чудеса на света“.

/по материали от книгата „Древните изобретения“, т.2 на Питър Джеймс и Ник Торп/

Снимка: http://pixabay.com