Пикасо: Човекът на изкуството през цялото време е и политическо същество

Днешното изобразително изкуство надали щеше да е това, което е, ако не беше геният на испанския художник Пабло Пикасо. През почти осемдесетгодишната си кариера енергичният, вечно жизнерадостен Пикасо се доказва като най-всестранния и изобретателен художник не само на ХХ в., но вероятно и в цялата история – майстор не само на живописта и графиката, но и на други изразни средства от рода на колажа, сценографията, керамиката и скулптурата. Талантът му обаче не е само в областта на естетиката. Най-прочутата му творба „Герника“ е уловила пълния ужас на войната, а опростената му скица на гълъба на мира и досега вдъхновява стремежа ни към едно по-щастливо бъдеще.

Пикасо е роден в Малага в артистично, но с нищо не впечатляващо семейство. Вдъхновен от своя баща, още от много ранна възраст проявява изключителния си художествен талант. На 14-годишна възраст вече притежава собствено ателие, участва в изложби и е хвален от критиците. Още като тийнейджър заминава за Париж, където се влива в европейския авангард.

През 1901 г. Пикасо навлиза в своя т.нар. Син период, когато във все още сравнително натуралистичните му картини преобладава синия цвят. Картините му от този период са подчертано меланхолични, самотни портрети, изобразяващи често крайната бедност. Много от мрачните настроения на Пикасо се дължат на самоубийството на неговия близък приятел Карлос Касагемас. В своя поразителен, но мрачен автопортрет от този период Пикасо изглежда измършавял, напрегнат и много по-стар от тогавашните си 20 години. Скоро обаче настроението му се променя и той навлиза в своя Розов период, в който рисува най-вече циркови артисти и акробати, предимно в розови отсенки.

През 1907 г., повлиян от Сезан и африканските маски, Пикасо поема смело в нова посока и създава един от първите шедьоври на модернизма, „Госпожиците от Авиньон“ – поразяващо ръбесто и разкривено изображение на пет агресивно сексуални жени в публичен дом. Така заедно с Жорж Брак, който по онова време също рисува някои от поразителните си композиции, Пикасо създава кубизма – съвсем нов начин на улавяне на същността на сюжета върху платното. Традиционната перспектива е изоставена за сметка на многобройните перспективи, все едно фигурата се наблюдава едновременно от няколко различни ъгъла. „Рисувам фигурите така, както си ги представям, а не както ги виждам“, обяснява Пикасо този революционен модел.

От фазата на кубизма Пикасо преминава в своя неокласически период, през който рисува монументални човешки фигури в средиземноморска среда, отчасти под влиянието на Енгър и Реноар. Но през 20-те и 30-те години на ХХ в. вече го свързват условно със сюрреализма, вследствие на по-нататъшните му експерименти с разкривяване на човешкото лице и фигура, изследванията в изобразяването на сексуалността и даването на воля на въображението му да си измисля странни чудовища.

Въпреки забежките му към сюрреализма, Пикасо остава силно ангажиран със заобикалящия го свят. По време на Гражданската война в Испания той застава на страната на републиканците и дава израз на безкрайното си възмущение от фашистките зверства в „Герника“ – най-известната му творба, създадена по повод бомбардировките над едноименния испански град през 1937 г. от сили, подкрепящи националиста Франко. Огромното платно представлява объркана плетеница от тъмни бои, разкривени човешки тела, пищящи глави и изпаднали в ужас животни – видение на военновременен апокалипсис. Шедьовърът на Пикасо е едновременно и мемориал на загиналите в този акт през кръвопролитната Испанска гражданска война /1936-1939 г./, и предупреждение за още по-големите ужаси на войната и тогава, и днес.

Пикасо е толкова вбесен от режима на Франко, че не разрешава картината да бъде показана в Испания, докато диктаторът е жив. Тя стига до Мадрид едва през 1981 г., където се намира и в момента, тъй като едно преместване в музея „Гугенхайм“ в Билбао, каквото е желанието на баските, би я изложило на опасността да се разпадне.

През 1944 г. Пикасо става член на Френската комунистическа партия. Горе-долу по същото време пише: „Какъв, според вас, е човекът на изкуството? Имбецил, който притежава единствено очи, ако е художник; или уши, ако е музикант; или лира в недрата на сърцето си, ако е поет? Нищо подобно! Той през цялото време е и политическо същество“. В спонтанен изблик през 1949 г. той дарява прочутата си графика с гълъба на мира на финансирания от комунистите Световен конгрес на мира, провеждащ се в Полша. Пикасо не престава да съчувства на страданията на потиснатите.

През следващите десетилетия Пикасо създава още много творби с най-разнообразни изразни средства, като често експериментира или пресъздава известни произведения на изкуството от миналото от рода на „Менините“ на Веласкес и „Жените на Алжир“ на Делакроа. Той вече е станал най-известният жив художник на света и картините му се купуват за огромни суми от галерии и богати частни колекционери. В отделни случаи Пикасо плаща сметката си в някой скъп ресторант, като просто надрасква няколко щрихи върху салфетка.

През цялата си кариера Пикасо жадува за житейските удоволствия. Животът му е белязан от цял низ съпруги и любовници, чието присъствие понякога се застъпва, а в късните си творби самият той често се изобразява като сатир или олимпийски бог, седнал да си пие виното и да се радва на жените и на ла ви ен роз /от фр. – животът в розово/ край любимото му Средиземно море.

/По материали от книгата „Титаните на историята“ на Саймън Монтефиоре/

Снимка: http://pixabay.com