ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – ВЪЛШЕБНИКЪТ НА БЪЛГАРСКАТА РЕЧ

„В съзнанието на съвременниците образът на Пенчо Славейков остава завинаги свързан с представата за борец, за мисионер, за „жрец и воин на живота”, „върховен маг на българската поезия”, „голям в делото и царствен в ореола”, пророк и самотник.“

И. Сарандев

Пенчо е осмото от деветте деца на големия възрожденски писател и народен будител Петко Рачов Славейков и съпругата му Ирина Райкова.

Роден е на 27 април (11 май) 1866 г. в скътаната в пазвите на Балкана китна Трявна. Семейството живее скромно, просто, дори оскъдно. Бащата нерядко отсъства от дома, зает с националните ни борби в Цариград, докато майката се грижи сама за многолюдната челяд, ала с достойнство се справя със сиромашията. Възпитава децата си строго и дори сурово. А те, по детски  безгрижни и весели, лудуват, тичат и играят на воля сред дивната планинска природна красота, която ще бележи по-късно стиховете на поета. От детството датира и любовта към книгата. Малчуганите често виждат баща си с тефтер и перо в ръка, а по лавиците и в сандъците е пълно с книги, към които всички в дома се отнасят с почит. Жаждата за наука и знания ще ги издигне след години високо в обществения, политически и културен живот на България: 

Най-големият син – Иван (1853), учи в английски колеж в Малта, завършва престижния Роберт колеж в Цариград. Учителства във Враца и Стара Загора, Пловдив и София, в Сливенска губерния е главен училищен инспектор, преподава френски език в Роберт колеж, действителен член e на Българското книжовно дружество, кмет на София, а през последните седмици от живота си  – просветен министър в правителството на Петко Каравелов.

Донка (1855) е „усърдна всепредана помощница” на майка си, наследила нейната работливост, сдържаност и твърдост. Става известна за времето си тъкачка, бродирачка и килимарка.

Рачо (1857) учи в Роберт колеж, гимназията в Николаев, висша кавалерийска школа в Санкт Петербург. Става полковник. Превежда и пише публицистични творби за „Пряпорец”, „Знаме”, „Мир”, „Демократически преглед”. Кореспондент е на някои френски и английски вестници, сътрудничи и на руския печат. 

Райко (1861) е вглъбено в книгите и стиховете дете. 10-годишен го изпращат в Николаев, където учи в Южнославянския пансион, събира песни, стихове, учи английски, френски и немски езици. Сам пише стихове. Умира в Сливен, едва 17-годишен. 

Христо (1862) е стипендиант в Николаев, Русия. Завършва право в Харков, а по-късно и във Франция и Швейцария. Работи като съдия, адвокат, прокурор. Сътрудничи на в. „Пряпорец” и сп. „Демократически преглед”. Политик от Демократическата партия и депутат в девет народни събрания (1896-1927), председател на Народното събрание, както и министър на правосъдието (1910-1911).

Пенка (1870) завършва американското девическо училище в Цариград (по-късно придобило статут на Девически колеж), владее няколко езика, пише стихове.

Майката Ирина, работлива и строга пазителка на семейното огнище, макар и почти неграмотна, е умна и будна жена със силен и твърд характер. Тя запалва искрата на обич у децата си към приказките, песните и родния край.

От бащата пък, Пенчо ще наследи гордия дух, упоритостта, смелостта да отстоява свободата си, усета към думите и отношението към образната реч. Както и поетическата дарба.

Момчето става свидетел на славното Априлско въстание, преживява ужасите на Освободителната руско-турска война, а детското му съзнание е поразено от потъналата в огън и кръв Стара Загора, където изгарят и ръкописите на дядо Славейков. Покъртителната  картина на обезумели от ужас хора и добитък, писъци и плач, ще се появи след години в неговата „Кървава песен”.

Освобождението разпалва нови борби и старият Славейков отново е в челните редици. Семейството е преследвано и гонено. Живеят в Търново, Сливен, София, Пловдив.  Изпитанията не свършват…

През 1884г. в „една ясна зимна вечер късни любители на леда и на патинажа намерили вкочанясалия труп на един юноша, заспал сладък сън на кристалното легло. СвестЕн с грижовни старания, той се пробудил за нов живот – живота на скръбта и безименните страдания. Бляновете и фантасмагориите на двукратния тифус, следствие на сладкия сън, са били предвестник на бляновете на поета. Парализата на гръбначните центрове, сковала немирните някога стави, сякаш окрилила духа. В смирената неволею плът възсияла гордата душа на поета. И на мястото на умрялата пъргавина на тялото се родила нетленната еластичност на духа, която ще живее в сладостнотъжния стих и непресушимо веселата проза. Името на тоя юноша е Пенчо Славейков.” (д-р К. Кръстев) 

Студентските години (1892-1898) в Лайпциг са със значителен принос  за духовното израстване на младия поет. Чете много, запознава се с европейските мислители и творци, използва всички културни възможности, които предоставя големият град. Изпитва влиянието на Хайнрих Хайне и Фридрих Ницше. Доусъвършенства идеята си за самотния, но извисен духовно човек. Същевременно твори. Сътрудничи на сп. „Българска сбирка” и „Мисъл”, пише баладата „Чумави”, поемата „Коледари” и своите „Епически песни”. 

Завръща се в родината през 1898 г., когато „неговата масивна фигура започнала редовно да се появява по улица „Раковски“. В сако от соа екрю, и лете с панама, с неизменната чаена роза в бутонерката, той рязко се отделял от общия сив фон и привличал погледите на редките минувачи.” (И. Сарандев) 

Литературната му работа е в подем. Славейков е централна фигура в кръга „Мисъл”, редом с другите големи – д-р К. Кръстев, П. Ю. Тодоров и П. Яворов. Високата цел и мисия на това обединение е да създаде естетическа програма за развитие на родната литература и да я приобщи към европейския модернизъм. До края на живота си писателят се бори за духовния напредък на българския народ, за доближаването му до постиженията на световната литература и култура.

Оглавява два важни културни института – Народния театър и Народната библиотека. През краткия си престой в театъра,  прави истинска революция. За работата му там си спомня народната артистка Вера Игнатиева: „Погледнеш го на сцената, след миг е в партера, подир малко в I ранг, отдето следеше репетициите. Той трябваше всичко да види, всичко да чуе. Следеше движенията, стойката, тона, дикцията, правилния единен и литературен говор. Всичко да бъде естествено, смислено, обосновано, ясно и красиво.“

Със сърце и страст работи за обогатяване на книжните фондове в Народната библиотека, упорита е битката му за построяване на нова библиотечна сграда, а „винаги, когато му поискат книга или справка, започва с видимо удоволствие сам да търси по лавиците в кабинета си… ще намери една, и друга, и трета, и четвърта книга да сравнява, да обяснява неуморно, без да се смущава или съжалява, че много време ще загуби. Всички се удивляват на щедростта, с която той пилеел времето и труда си, за да услужи на всекиго, който имал интерес към книгата”. (Св. Славейкова) Заради ерудицията му  го наричат  „жива справочна книга за духовната човешка култура“.

По нареждане на Бобчев, министър на просветата, когото поетът е критикувал остро и е нарекъл „разбойник”, Славейков е уволнен от Народната библиотека. Огорчен и обиден, той напуска България. Негов последен житейски пристан става Италия. 

Голямата любов на Пенчо Славейков, вдъхновителка и вярна спътница  до последния му дъх  е талантливата, красива и фина Мара Белчева. Тя е свежият полъх и радостта в нелеките му дни, неговият „сън за щастие”. Тя е интимният му изповедник, сродната душа – и „сестра”, и „свидно дете”. В продължение на девет години между тях цари “светла обич, сърдечно дълбока привързаност, единомислие, другарство, топлина в студения път”. Тя е жената, в чиито ръце издъхва големият поет на България, далече от родината, високо над езерото Комо, в малкото италианско градче Брунате.

Самотен гроб в самотен кът,

пустиня около немее…

Предложението да бъде удостоен с Нобелова награда не е разгледано, поради преждевременно настъпилата му смърт.

Бисерите на поетичното Славейково дарование обаче, неговите статии, проза, критики и писма блестят все така ярко в литературната съкровищница на България.

„Той беше многоцветен като дъга, опасала тясното небе на българската литература.” 

К. Константинов

                                                                                                                                                                                                                                                                                  Мария Маринова, 2021