От цветята до скалите

Древнокитайските градинари първи в света превърнали отглеждането на цветя в изящно изкуство. Тяхно любимо цвете била китайската хризантема, възпята в литературата още от 5 в.пр.Хр. Първо се споменава жълтият вариант на хризантемата, докато белият и другите цветове стават популярни по време на Династията Тан. Специализираното ѝ отглеждане започнало още по-рано: около 1100 г. един наръчник изброява 35 разновидности на хризантема.

По време на Династията Хан големите градини на древен Китай били преднамерено семпли и близки до обикновената природа. Но простотата била изключително изтънчена, а природата – съвсем условна. Градинарството се смятало за форма на изкуство, сходно с живописта. Градинарят-художник Чан Сеню проектирал много градини, които в определен смисъл били почти еднакви, тъй като той работел по съвършено ясни канони. Къщичка с тръстиков покрив, скрита между дърветата в подножието на „планината“/скалата/, била домът на философа отшелник; в градината имало поток и езеро с лилии, малко хризантеми, няколко плодни дървета заради цветовете им, стар и чворест бор, група бамбукови дръвчета и няколко скали със странна форма. Веднъж установен, този модел останал непроменен в продължение на столетия.

Доста по-късно скалите станали още по-важни. Това личи от творението на една видна фигура в китайското градинарство – император Хюй Цан. Той бил талантлив художник и растениевъд, но повече от всичко обичал камъните. От речните корита, както и от стари частни градини, той събирал оформени от водата камъни, с които украсявал парковете си. По това време шлеповете, прекарващи камъни за императора, парализирали целия трафик по каналите около столицата. Хюй Цан изпратил един жесток чиновник, който конфискувал хубави камъни и стари дървета от частни градини из цялата страна и ангажирал селяни да претършуват провинцията за подобни ценности.

Любимите скали на императора били варовици, на които водната ерозия придала причудливи форми. Най-добрите екземпляри били вадени от дъното на езерото Тай Ху. Повърхността им била подобна на пчелна пита – изпъстрена с хиляди дупки. Най-големият камък бил висок около 1,2 м., по-малките били облепени с раковини и цветен чакъл. От тях правели „градини на поднос“ за нуждите на двореца. След време камъните от Тай Ху толкова поскъпнали, че възникнала цяла индустрия за фалшификати. Изкусни каменари така подправяли ерозиралите природни варовици, че само най-опитните познавачи разбирали измамата.

„Каменното“ оформление на градините, нещо много различно от всичко познато на Запад, било доведено до съвършенство от японците. Техният голям принос бил изобретението на т.нар. зен-градина, или сухо градинарство през 15 в. Тези градини, типични най-вече за будистките манастири, били без всякакви растения и вода, само на пясък и камъни. Камъните се нареждали терасовидно, имитирайки водопади, а пясъкът бил редовно изгребван, за да се махнат всякакви наченки на растителност. Миниатюрни макети на градини били нареждани върху лакирани подноси и употребявани като домашно украшение.

Японците били и пионери в ландшафтното градинско оформление през 10 в.сл.Хр. Градинарите използвали грамадите от пръст, изкопани при създаването на изкуствени езера, за направа на изкуствени планини. Градините на Киото и други градски центрове предизвиквали възхищението не само на японците. Първата туристическа група пристигнала в Япония от Китай през 1402 г. – навярно това било и първото в света организирано посещение на градини. Градините на аристократите били много по-различни от „сухите градини“ на манастирите. В тях изобилствали цъфтящите дървета, имало доста борове и бамбук, както и камъни и вода.

/по материали от книгата „Древните изобретения“, т.2 на Питър Джеймс и Ник Торп/

Снимка: http://pixabay.com