„От невъзпитаната поезия до възпитателния роман“ – писателят Богомил Райнов

Роден е на 19 юни 1919 година в София. Завладян от богомилските идеи, бащата кръщава първородния си син Богомил. Три години по-късно дава името Боян на втория. Тяхната майка Диана Райнова, братовчедка на Асен Златаров, също пише стихове и приказки. Подкрепя съпруга си и помага за неговото израстване. Между тях съществува силна духовна връзка. Затова нейната ранна смърт е тежък удар за цялото семейство. Богомил е само на 6 години. Съдбата компенсира тази жестока загуба с грижите и примера, които децата получават от изключителния Николай Райнов.

Те имат „като своя първа литературна школа уроците на баща си и неговия  кабинет с богатите му художествени и литературни сбирки. А също и с разнородния човешки свят, който посещава дома на иначе спечелилия си славата на кабинетен анахорет Николай Райнов – хора, сред които има  изтъкнати интелектуалци, но и декласирани бродяги, анархиствуващи комити и принципни революционери, писатели и художници, философи и музиканти …“   (Св. Игов)

Другият учител на младия Райнов е Улицата, а времето е на киното, радиото и грамофона със звучащите шлагери, блус, романси, джаз, танго, фокстрот и маршове. 

„Редом с „магичния фенер“, с който баща му е прожектирал репродукции на творби от световните музеи, е и булевардната „фабрика за сънища“, в която по-чести от филмовите шедьоври са били блудкавите сантиментални, екзотични, будоарни и гангстерски филми.“  (Св. Игов)

От тази сплав се ражда противоречивата и сложна личност на писателя – потомствен интелектуалец с дълъг и криволичещ житейски път, люшкащ се между успехите, признанието, обвиненията в лицемерие, задкулисие и предателство към близки хора, дори към собствения баща. Около него остава нещо неясно и недоизказано, обгърнато в тайнственост.

И все пак, като син на Николай Райнов, няма как да не носи частици от духовността, таланта и чувствителността на този фин интелектуалец, великолепен поет и художник едновременно. Заедно с неговия изискан „рафиниран естетически вкус“ и енциклопедични познания, той наследява белезите от скръб и душевни рани. Но за разлика от баща си, погълнат от мистиката, древността и самотата, той избира маската като защитна реакция. Предпочита да скрие своите копнежи, слабости и страхове зад позата на „железен мъж, недостъпен за обикновените човешки чувства“, „с когото шега не бива“. Зад „преднамерената грубост и натурализъм“ в първите негови стихотворения прозира „бронираната“ му душа, където не допуска никого. И по-късно, до края, най-изненадващо ще показва различните си лица – на „дръзкия до хулиганство“ млад поет, на „кабинетния ерудит“ или самообреклия се на самота интелектуален отшелник. И в това има особено обаяние. Както и в различните му превъплъщения – от „общителен бохем и дори известен скандалджия“ в ранните  години до „благоразумен дипломат и опитен общественик.“ Важното е, че всичко у него остава подчинено на една „вътрешна духовна солидност“, която е резултат на натрупвания и надграждане.

„Трудно ще го съблазниш с евтини успехи, с нетрайната слава на герой на деня. Към хорските приказки се отнася не с презр3ение, а със студено безразличие, защото знае цената и на хулите, и на хвалбите. Не чувства задължение да дава сметка никому за своето поведение и последното нещо, което може да го занимава, е моралният съд на мълвата, дърдоренето на завистливи и етично чистофайни клюкари. Хора с неговата кройка са извън тяхната мярка.“

(Кр. Куюмджиев)

  Бунтарството, присъщото на младостта, го кара да бяга от сянката на бащата – ярък представител на българския символизъм, и го отпраща при литературната левица. Станал органична част от едно поколения особено талантливи поети, „родени между двете световни войни“, сред които са Ал. Вутимски, Валери Петров, Ал. Геров,  Ив. Пейчев, Веселин Ханчев, той има своя ценен принос за общия им образ. Първи от тях и единствен така категорично сменя мерената с немерена реч. Започнал като поет, все повече се обръща към прозата, за да й се отдаде почти напълно в хода на годините. От цикъла „парижки“ новели и разкази, през дългата серия криминално-приключенски произведения, та до зрелите автобиографични изповеди и психологически романи („Пътища за никъде“, „Черните лебеди“, „Само за мъже“), Богомил Райнов създава повече от 50 художествени творби. Паралелно с тях вървят изследванията му в областта на изкуствознанието – теоретико-исторически книги, студии, портрети и монографии за художници („Магичен фенер“, „Трима самотници“, „Черният роман“, „Ерос и Танатос“, „Масовата култура“ и др.). Това е странна територия. Тя едновременно обединява баща и син, що се отнася до мисията им да представят световното изобразително изкуство в България подобаващо. И в същото време точно тук е основното им разминаване и дори сблъсък.  

Заради връзката с тоталитарната идеология и власт у нас в продължение на 45 години, както и заради ролята му в разправата с талантливи творци по идеологически причини, неговият принос към българската култура често е оспорван. Но талантът и професионализмът му не могат да бъдат отречени.

Наследил „титаничната творческа воля на Стария“, както нарича баща си, той остава в новата българска литература като изключително продуктивен и жанрово разнообразен автор, радващ се на голям читателски интерес през годините. Със своите сценарии оставя значима следа и в българското кино. 

На 8 юни 2007 г.  ЖИВОТЪТ му – „един път в мрака към светлината“,

по който „оскъдни са радостите, а много – страданието, измамни надеждите

и единствено сигурен – краят“,  ПРИКЛЮЧВА .

Августина Савова