Последният представител на марангозите и зографите в Сливен – Атанас Кавръков, е потомък на чорбаджийски род, в който се преплитат бунтарство и художествен талант, патриархалност и възрожденски плам.

 

„От малък в училище се отдадох на рисуване, а когато постъпих в гимназията, се отдадох всецяло на него, затова родителите ми ме отстраниха от училището и ме дадоха на занаят. … През чиракуването ми не се оставих да не рисувам. ” Така простичко е описал в спомените си Кавръков тази своя нестихваща през целия му живот страст.

 

Първият му учител по художество е калоферският марангозчия Никола Василев –  дърводелец и резбар. Майсторът не издава доброволно тайните на занаята и младежът ги учи крадешком, наблюдавайки детайли и опитвайки да дяла сам. Съзирайки талант у чирака си, калоферецът му предлага да работят заедно. Първите поръчки са  два чифта царски двери и резбована рамка на фотография за Парижкото изложение през 1900 г., включваща сложни фигури: орел, ловни кучета, диви кози, лебеди, елени, патици…

С голямото си влечение – живописта, Атанас се среща за пръв път в Шипченския манастир, чрез руските художници, с които работи там. Завръщайки се в Сливен, започва да рисува портрети: на Желязко Караманов, Димитър Пчеларов, Цвятко Кършев. По-късно, вече семеен, поема с „хубавата си като ангел” съпруга Иванка към Габрово да учи иконопис при Рачо Тихолов – наследник на стар тревненски род иконописци. От него узнава как се подготвят дъските, как се лепи позлата. В Габрово се ражда и първото от четирите деца на семейството. Завръща се в Сливен, за да се посвети на една огромна творческа работа, вършена скромно, прилежно и всеотдайно.  Има желание да се учи и образова, подава молба при проф. Мърквичка в Рисувалното училище, но мобилизацията през 1912 г. го отвежда на фронта. Там също рисува – графични скици (над 30), предимно сцени от войнишкия живот: „Бежанци”, „Боят при село Зборско”,  „На пост”, „Холерни бараки”… Дори холерата не го отказва от рисуването.   

След войните – 1918 г., заедно с чеха Йосиф Цобел, реставрира в родния Сливен иконите на църквата „Света София”– една от най-старите на Балканския полуостров.  Истински Божи човек, дълбоко религиозен, честен и скромен,  готов да стори всекиму добро, той неслучайно посвещава живота си на това богоугодно дело.

Повече от 40 години търсят прочутия иконописец от Сливен. Талантливите му четка и длето оставят следа в цяла Югоизточна България: над 15 иконостаса и няколко хиляди икони в близо петдесет селища – едно внушително по обем и респектиращо творчество.

 

Негови картини притежават националните галерии в София, Прага и Братислава.

 

 

В дома на стария майстор всички рисуват. През няколко поколения е пренесена любовта към изкуството – във фамилията и днес има художници, скулптори, архитекти, музиканти.