Роден е в София на 15 май 1919 г. Още ученик, създава своя поезия. Негови стихове са публикувани в „Заря”, „Литературен глас”, „Светлоструй”, „Изкуство и критика, „Златорог”. Завършва право в Софийския университет, занимава се с конспиративна дейност. В началото на 1944 г. е арестуван и излиза от затвора на 9-ти септември същата година. Заподозрян неоснователно за провала на въпросната конспирация, той е подложен на тормоз, който отключва съпътстващо го до края на живота психическо заболяване. Тази тежест го прави несигурен, тласка го от пълно отчаяние до живителна надежда, вечно търсещ истината и себе си. Своите философски размисли за човешкото съществуване и смисъла на живота превръща в литература: стихосбирките „Ние хората” (1942),  „Два милиарда” (1947), „Най-хубавото” (1958), „Приятели” (1965), „Свободен стих” (1967), „Любовна лирика” (1983), „Внезапни стихотворения” (1986), „Книга за Тамара” (1991) и сборниците с проза „Усмивка под мустак” (1960), „Щастие и нещастие” (1963), „Фантастични новели” (1966).

 

Това, от което се измъчваше най-много Александър Геров, беше властващата незавършеност. И човекът, и светът бяха за него нещо незавършено, пронизано от безброй противоречия, които чакат разрешението си. Своеобразен идеалист, Геров вярваше в това разрешение. За него то беше неотложна задача, върховна цел, на която бе решил да посвети живота си.” 

(Божидар Кунчев)

 

До край остава „смъртно чувствителен”, както сам се определя поетът, раним и трагично възприемащ живота. „Мъчително обзет от „вечните въпроси”, които „никой век не разреши”, но и „възторгнат от простите чудеса на живота”. (Св. Игов) Умира самотен и болен на 78 години, за да полети към звездите, на които посвещава толкова много стихове. И остава в литературната история като „най-странният измежду всички поети, които е раждал българският Космос”. A името му продължава да блести „между поетите от елитната група на българската поезия, която завинаги ще обитават духовете на Дебелянов, Вутимски, Фурнаджиев, Христо Фотев, Константин Павлов…“