Според един от първите биографи на великия романист, в спалнята му имало статуетка на Наполеон, на чиято ножница е изписано:

„Онова, което той не успя да завърши със сабята, аз ще го завърша с перото.“

 И успява … 

 

 

Портрет на Балзак от Бертал

„Този дебел мъж с пламенни очи и трепкащи ноздри, с

бузи, белязани с тъмни тонове, озарен от гения си, се

движеше увлечен от своя блян като от вихрушка.“

С глас на актьор – „плътен, звучен и опияняващ“ и

впечатляващи очи – „два черни диаманта, просветлени на

моменти от златисти отблясъци“, очи на „повелител,

ясновидец, звероукротителител“, той притежава

„неизразим магнетизъм“.

(Теофил Готие)

 

Роден е на 20 май 1799 г. в град Тур. Известно е, че детството му е изключително нещастно. И това не е свързано с бедност. Неговото семейство е сред най-интелигентните и заможни  в Турен – едно от прекрасните природни кътчета на Франция. Бащата е селянин от Гаскония, издигнал се до заместник-кмет. „Истинското му име било Балса, но по-късно то било сменено с нещо по-благородно, като незабелязано към него се присламчило и едно „дьо“… Благодарение на своята практичност, способности, упорита работа и умение да се приспособява, той успял да получи юридическо образование.“
Всички в семейството – майката, бащата, по-малките сестри – са добре образовани и с подчертан литературен интерес. Когато Оноре започва да пише и издава книги, те са първите читатели, даващи оценка и предложения за подобряването им. А „когато му оставало много малко време до изтичането на някой от ужасните крайни срокове, на тях им се искало те да напишат някои от главите вместо него.“

Portrait of Honoré de Balzac (1799-1850), c. 1840. Private Collection. (Photo by Fine Art Images/Heritage Images/Getty Images)

Чувството, че не е обичан от родната си майка, нанася дълбока рана в детското му сърце. Дори и преувеличена, тази болка има своите основания. Още бебе, той е даден на дойка в съседно село и остава там до 4-годишна възраст. Макар и близо, той почти не е посещаван от майка си през това време. А когато става на 8 години „най-неочаквано и без никакво обяснение, той трябвало отново да напусне дома си, този път го изпратили в един ораториански колеж във Вандом“, където царяла сурова манастирска дисциплина. Бракът на родителите му постепенно се разпада. Неговата майка, благочестива и почтена буржоазка, омъжена едва 18-годишна за 50-годишния Балзак-старши, се влюбва в млад и красив собственик на замък и скоро ражда неговото дете. Това се оказва истинската причина за „изгнаничеството на малкия Балзак“. Всички, замесени в тази ситуация възприемат едно „хлкаднокръвно и разумно поведение“. Детето е прието от семейството, а „бащата Жан дьо Маргон (този път „дьо“-то било истинско), присъствал на кръщавката като кръстник“. Нещо повече, той остава близък приятел на семейството в добри и лоши дни.

А междувременно малкият Оноре се чувства много зле в колежа. Оставен почти без пари (може би с цел пестеливост, която така и не постига), буквално гладуващ на моменти, той се разболява. Цели 7 години прекарва там и според него майка му нито веднъж не го посетила. Затова пък усилено чете – „искал да прочете всичко и да разбере всичко.“ На 15 години ,“болен и мършав“, спира обучението му в колежа по настояване на самите отци. Връща се в Тур и много скоро е изпратен да живее при любимия на майка си. Странно, но Жан дьо Маргон обичал Оноре повече от собствения си син. Двамата прекарват времето в интересни разговори и спокойна обстановка, наслаждавайки се на вкусна храна и прекрасно вино. Това за дълго остава един най-щастливите периоди в живота на писателя.

След падането на Наполеон цялото семейство се преселва в Париж. Младият Балзак е поставен пред житейски избор. Известно време следва право и посещава литературни курсове в Сорбоната. Заедно с това служи като помощник в кантората на един нотариус. През 1819 г. вече е решил да стане писател. Семейството го подкрепя, но богатството им е пропиляно и парите изчезват, благодарение на неразумни капиталовложения. Все пак получава малка издръжка и две години срок да покаже таланта си. Нанася се в скромна мансарда в Латинския квартал и потъва в писане. Гледайки от прозореца на студената и мизерна стая покривите на Париж, мечтае да го покори. Първата му творба е трагедията в стихове „Кромуел“. Естествено семейният съвет не остава във възторг – великият романист бил посредствен поет. Години по-късно, когато се налага да вмъква стихове в своите творби, винаги прибягвал до услугите на своите приятели (най-често Теофил Готие). Този първи неуспех не успява да го сломи. Сближава се с група млади автори на т. нар. сензационни романи и цяло десетилетие чиракува при тях. Във Франция по време на Реставрацията цари глад за подобна масова литература. И Балзак, сам или в съавторство, под цял куп псевдоними , „с маниакална трудолюбивост и скорост“ буквално произвежда подобни книги. Пише главно за пари, но големият му талант прозира и в тези писания. Не печели много от тях и все повече се убеждава, че трябва да се посвети на истинската литертура. Тогава среща мадам дьо Берни – неговата първа и голяма любов. Той е на 23 години, а тя – образована и мила 43-годишна дама, израснала в двора на Луи XVI, омъжена за възрастен аристократ и майка на много деца. С изтънчения си литературен вкус веднага разпознава неговата дарба. Окуражава го и му дава пари, учи го на маниерите на висшето общество и му остава предана цели 20 години до края на живота си. Оноре от своя страна, въпреки многото връзки с жени,  никога не я изоставя и запазва специално място за нея в сърцето си.

На 30 години получава мечтаната слава. Тя идва с първия публикуван под собствено име роман „Шуаните“ – бурна приключенска история за роялисткото селско въстание в Британия.

През 1833 г. написва „Евгения Гранде“ и започва възходът му. „Това било началото на легендарния Балзак.“ По това време е и първата среща на писателя с мадам Ханска. От този момент „неговите литературни постижения започнали да се движат плавно към своя връх, макар че нищо друго в живота му не се движело плавно. Две години след „Йожени Гранде“ той публикувал „Дядо Горио“. Това е един от великите романи в световната литература. Той е и най-доброто въведение в творчеството на Балзак за онези, които се плашат от гигантския му обем… Този роман е първата от три тясно свързани книги, обединени органически чрез много повече неща, отколкото само повтарящите се герои –  „Дядо Горио“,“Изгубени илюзии“ и „Величие и падение на куртизанките“. Онзи, който не успее да долови очарованието на тези три книги, не е за Балзак. Онзи, който успее, може да се заеме с всеки един от 96-те романа, някои от които са много кратки и известни почти само на ревностните поклонници на Балзак.“

 

Ексцентричен в писането, както и в много други неща, той има своя неизменен ритуал: след 3-4 часа сън след вечеря до полунощ, облечен в безупречно чиста бяла монашеска роба и зареден с огромно количество кафе, сядал пред изрядно подреденото бюро и се заемал с писане. Рано сутрин се къпел продължително и размишлявал, а след това до обяд поправял коректури (всъщност повторно писане на книгата).

„Това означава работен ден от около 13 часа – истински работен ден, с писалка над хартията“. 

 

 

Когато навлиза в 40-те си години, Балзак осъществява своята идея да обедини всичките си романи под заглавието „Човешка комедия“. И продължава да създава знаменити творби, ритмично, по 3-4 тома на година. „Хаосът в живота му също продължил, макар и не така ритмичен. Планове как да ликвидира тези проклети дългове! И как после да забогатее! Имуществени сделки! Ново списание! Пиеси! Нови адвокати, нови договори с издатели! Писма до мадам Ханска, която била далеч от него! Нови къщи със задни входове, тъй че да може да се измъква от досадните кредитори! … Все нямал спокойствие. а истината е, че не го и търсел. Тази непрестанна неразбория била неговата естествена среда … От време на време си позволявал периоди на почивка … Физически той бил по-стар, отколкото се полагало на неговите 40 години. Понякога му се виело свят, задъхвал се, имал болки в гърдите и стомаха … Продължавал да кара с по няколко часа сън и да се налива със силно кафе.“ 

Дългата връзка с графиня Евелина Ханска става все по-уморителна. И изведнъж идва вест за смъртта на съпруга й. Балзак, който не е изоставил мечтата да се ожени за нея, „изпаднал в екстаз. Сега всичко било в ръцете му. Той бил влюбен повече от всякога, обичал я истински и нейните бурни чувства вероятно са задоволявали някаква негова необходимост. Не просто благополучие, разрешаване на всичките му парични проблеми, а разкош и великолепие … Само че не станало така. Мадам Ханска не се решавала и не се решавала още цели 8 години.“ Към това се прибавили и пречките, които Руската империя поставя пред брака им. Едва на 14 март 1850 г. те успяват да се оженят след съгласието на императора. „Тогава или мадам Ханска почувствала, че вече няма никакъв претекст за отлагане на брака, или донякъде наистина го е обичала, или пък го е съжалила, или от всичко това по малко… Двамата се оженили в полска църква. Пътуването до църквата било продължително, през степите, и се отразило на сърцето му. Пътуването до Париж, в по-голямата си част по полската граница, му навредило още повече. то траяло над две седмици.  накрая пристигнали у дома, в къщата, която той бил построил за нея и която й била отвратителна. Той бил на умиране. Изкарал още три месеца и съзнанието го напуснало. За негово щастие, но не и за тези, които трябвало да го гледат как умира. Приятелят му Виктор Юго, другият чудовищно велик гений на съвременна Франция, дошъл една вечер и го заварил неузнаваем. В крайна сметка Балзак получил всичко онова, за което си бил мечтал, но не му се радвал дълго. Виктор Юго произнесъл погребалната реч върху хълма в гробището Пер Лашез, откъдето някога Растиняк бил отправил своето предизвикателство към Париж. Погребението му не се превърнало във всенародна траурна церемония, както по-късно това на Виктор Юго. Но затова пък прощалните думи на Юго били от най-гръмките и най-възвишените:

„Господин дьо Балзак беше един от първите сред най-великите, един от колосите сред най-добрите … В един и същи ден той получава славата и гроба. Отсега нататък той ще свети над облаците. които закриват главите ни, сред най-блестяшите звезди в небето на нашата родина.“

 

 

Използвани са части от книгата на Чарлс Пърси Сноу „Реалистите“.