Огледала

Самосъзнанието е отличителна черта на човешката раса. Можем да си представим как още преди нашите най-далечни предшественици да са направили решителната крачка към Хомо Сапиенс, разумни – макар и малко маймуноподобни – същества са се оглеждали в тихите води на древен водоем и са познавали отражението си. След като самата природа стимулирала по този начин човечеството, не е за учудване, че огледалата били изобретени напълно независимо в различни части на света.

В действителност всяка циливизация разполагала с огледала от някакъв вид и форма. Най-старите намерени досега огледала, открити при разкопките на необикновения градски център от каменната ера в Турция, са с неподозирана възраст. Десет гробници на жени от шестото хилядолетие пр.Хр. съдържат отлично полирани огледала от вулканично стъкло, известно като обсидиан. Обсидианът е изключително труден за обработка и умението на праисторическите градски занаятчии, превърнали го в съвършени огледала без нито една драскотина, смаяло британските археолози, участвали в разкопките през 60-те години на 20 век.

Доколумбовите обитатели на Северна и Южна Америка също използвали отражателните свойства на обсидиана и различни минерали за направа на огледала. Инките от Перу правели огледала за церемониални нужди или за магически ритуали. Те шлифовали обсидиан или пирит, чийто кристали притежават силна отражателна способност. Очите на идолите на ацтеките понякога били инкрустирани с малки огледала от черен обсидиан, за да им се придаде зловеща дълбочина.

Метални огледала

В Стария свят полиран бронз или мед били най-употребяваните материали за направа на огледала, като се започне от произвежданите в Египет около 2900 г.пр.Хр. и в долината на река Инд, в днешна Индия и Пакистан. В Китай производството на бронзови огледала води началото си от периода на династията Шан. Най-известни са обаче огледалата от времето на династията Хан, отличаващи се със забележително майсторство на изработката. Някои от тях са били украсени със злато, сребро и тюркоази и били носени окачени на пояса. Пак по времето на династията Хан експериментите с различни огледала помогнали на китайците да открият принципа на действие на перископа. Още през 2 в.пр.Хр. в трактата „Хуай Нан Ван Би Шу“ /“Десетте хиляди безупречни изкуства на принца на Хуай Нан“/ се казва по този повод: „Окачете високо едно голямо огледало, сложете под него съд с вода и ще можете във водата да видите хората около вас“.

Бронзовите ръчни огледала били добре познати на древните юдеи още по времето на тяхното напускане на Египет. Те вероятно се научили да ги употребяват в Египет, където бронзовите огледала били предмет на ежедневието. По това време те се отливали от миньори на Синайския полуостров. Изглежда твърде вероятно те да са използвали огледалата като средство за осветяване на минните шахти с отразена светлина.

Изкуството да се гравират бронзови огледала било доведено до съвършенство през последните 4 века преди новата ера от келтите в древна Британия и Франция и от етруските от Централна Италия. Келтите обичали абстрактите мотиви, особено спираловидните форми, характерни за изкуството им изобщо. Ръчните огледала на етруските, най-изящните произведения на тяхната бронзообработка, били гравирани предимно с картини от ежедневието – като например богинята Венера, заета с тоалета си, изобразена на един много красив модел от 4 в.пр.Хр.

Гърците, известни със своята суетност, също обичали огледалата и през 5 в.пр.Хр. изобретили сгъваемото огледало. Предшественик на съвременния прибор, то се състояло от два метални диска, свързани един към друг чрез кукички. Едната вътрешна повърхност била полирана и играела роля на огледало, а останалите страни били гравирани. Римляните използвали ръчни огледала от бронз, мед и сребро, украсени в етруски или гръцки стил. Тъй като металните огледала лесно се замърсявали, малка гъбичка, натопена в прах от пемзов камък, била закачена за калъфа им.

С огледалата, както и с всичко друго, древните римляни достигнали голямо майсторство. Императорите поощрявали изработката на огледала за всевъзможни цели – от еротични до защитни нужди. Имало стенни огледала, направени от полупрозрачно или черно стъкло, както знаем от литературни източници и от истински образец, закачен здраво за стената на един от домовете в Помпей. Произвеждали се и плъзгащи се огледала, които се движели нагоре и надолу като вертикални прозорци. Имало и нововъведения като огледалото, описано от Сенека, наставника на император Нерон. То било с безброй отражателни плоскости, умножаващи образа по подобие на кристал. Тираничният император Домициан, явен параноик, както е видно от броя на враговете, които сам си създал, преследвайки упорито Сенека, наредил огледала от гладко полиран пренацит /полупрозрачен камък/ по цялото протежение на галерията в двореца си, където правел всекидневната си гимнастика. Така никой не можел да се промъкне незабелязано до него. Но това не му помогнало – конспираторите се промъкнали в спалнята му и го проболи с кама.

Стъклени огледала

Най-ранните стъклени огледала, като намереното в Помпей и други подобни, открити в Египет, са просто парчета от черно или тъмно стъкло. Но по време на късната Римска империя вече произвеждали истински стъклени огледала. По същия начин, както съвременните огледала имат „посребрен“ гръб от отразяваща метална боя, древните римляни използвали тънък златен, сребърен или меден лист, който прилепвали за стъклото. Тъй като стъклото не било полирано, образите вероятно били доста изкривени. Но славата за изобретяването на стъкленото огледало не принадлежи на римляните. Според енциклопедиста Плиний, стъклените огледала били изобретени за пръв път в ливанския град Сидон. Сведението може да се смята за вярно, като се има предвид майсторството на финикийските стъклари. Така или иначе, най-ранното доказателство за употреба на стъклени огледала е с римски произход и датира от началото на 3 в.

По-късно бил открит различен начин за произвеждане на малки джобни огледала, каквито били намерени в гало-римските гробници от 3 до 4 в.сл.Хр. във Франция. Огледалата били изработени от малки изпъкнали парчета стъкло /3-5 см в диаметър/, изрязани навярно от стъклен балон и напълнени, след като стъклото било загрято, за да не се спука, с капки блестящо олово. Резултатът бил дребно изкривено изображение като това, което бихме видели на изпъкналата част на лъскава лъжица.

Стъклените огледала се произвеждали и през последните дни на Римската империя и, както отбелязва Исидор, епископ на Севиля в началото на 7 в., „няма по-подходящ материал за огледало от стъклото“. След това се спуска завесата на мълчанието. Както много други изкуства и умения, така и производството на истински стъклени огледала изчезнало през Тъмната епоха не само в Европа, но и в Близкия изток. Арабският учен Ибн-Ал-Хайтам /известен на Западния свят като Алхацен/ от началото на XI в. описва железни и сребърни огледала, но дори не споменава стъкленото огледало в своя трактат по оптика. Преоткриването на стъкленото огледало става през XIII в.

Магически огледала

Технологията на производството на огледала в древния Изток достигнала такава степен на сложност и съвършенство, че „магическите огледала“, изобретени в Китай преди около петнадесет века, хвърлили в пълен смут европейските учени от XIX и XX в.

На пръв поглед тези огледала, направени от бронз, имат доста обикновена външност – полираната страна отразявала образа, докато обратната била украсена с релеф или гравюра на фигури или букви. Но когато огледалото било обръщано към ярка слънчева светлина, на стената се отразявали орнаментите от обратната му страна. Ефектът бил необясним – как е било възможно светлината да мине през масивния бронз?

„Магическите огледала“ останали загадка дори за известни учени в средновековен Китай. В своя труд „Есета от басейна на мечтите“, Шън Куа /физик, астроном, инженер и висш държавен служител/ описва някои образци, очевидно смятани за твърде древни още по негово време:

„Има едни огледала, прозрачни за светлината, с около двадесет букви, изписани на тях в древен стил, който не може да се пресъздаде. Ако това огледало се изложи на слънчева светлина, макар че всички букви са на гърба на огледалото, те преминават през него и се отразяват на стената, където могат да се прочетат съвсем отчетливо…

Имам три от тези огледала с преминаваща светлина вкъщи и съм виждал у други семейства грижливо пазени такива, които много приличат на моите и са много древни… Не разбирам обаче защо други огледала, макар и съвсем тънки, не „пропускат светлината“. Древните навярно са изработени с някакво тайно изкуство“.

„Магическите огледала“ за първи път предизвикали сериозен интерес на Запад през 1832 г. Едва през 1932 г. тяхната тайна била разгадана от британския кристалограф сър Уилям Брег. Шън Куа още навремето предположил, че „магическите“ свойства на огледалата се дължат на някаква хитрост. Според него, върху полираната повърхност на огледалото има „много фини бръчки“, които по някакъв изкусен начин отразяват рисунката на гърба: „Макар че буквите са на гърба, върху лицевата страна има неясни линии, толкова бледи, че не могат да се видят с просто око“.

Задачата на Брег била да потвърди хипотезата с помощта на модерните микроскопи. С невъоръжено око се виждала полираната повърхност на огледалото, гладка и леко изпъкнала, но тя криела много фини неравности, направени при изработката. Огледалата били плоски от двете страни, с изключение на гравираната или релефна рисунка на гърба. Кривината на огледалната лицева страна се постигала чрез внимателно остъргване, като при натиска се получавали нищожно малки вдлъбнатини, съвпадащи с изпъкналия релеф на обратната страна. След полирането лицето се намазвало с живачна амалгама, която попълвала тези вдлъбнатини. Неравностите на лицевата страна, с абсолютна точност повтарящи орнамента, били твърде малки, за да се видят с просто око, но заради кривината на огледалото те били силно увеличени на отразения образ.

Джоузеф Нидам, най-големият експерт по древна китайска наука на ХХ в., описва фината техника, използвана за тази брилянтна илюзия, като „първата стъпка по пътя към познанието на микроструктурата на метални повърхности“.

/по материали от книгата „Древните изобретения“, т.1 на Питър Джеймс и Ник Торп/