„След Пенчо Славейков и Гео Милев не познавам в нашата най-нова културна история толкова страстен тръбач на новото, на модерното, на съвременното, както и толкова съкровен творчески порив, всестранно подготвен и екипиран за приближаване на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи като Цветан Стоянов.“   

(Тончо Жечев)

 

Роден е на 28 януари 1930 година в София. Името на неговия баща е свързано с издателство „Златолира“, дало път на знаменитото сп. „Златорог“. Завършва право в Софийския университет (1952) и школа по журналистика (1954). Работи в БТА, и по-късно в сп. „Септември” и в. „Литературен фронт”. Автор е на книгите „Невидимият салон“„Културата като общение“„Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“„Геният и неговият наставник“„Непобеденият победен““Мъдростта на древните митове” (със Здравко Петров) и др. От статиите и есетата му се открояват „Невидимият салон“„Броселиандровата гора“„За хубавите разговори“„Българско, наистина българско“„Случаят Емили Дикинсън“„По повод духа на мястото“„Езикът на певеца“„Поуките на житието“ и др.

 

 

Мек и деликатен човек, който се чувства еднакво добре и в чужди страни, и в далечни векове. Такъв остава в спомените на поета Константин Павлов„Единствените неща, които можеха да го ядосат, бяха бездарието и невежеството. Доказва го написаното от него, доказва го и личният му живот. Доказа го и смъртта му: бездарието и невежеството – в едно от своите медицински превъплъщения – го убиха“.

 

„Цветан работеше неистово. Като че ли предчувстваше какво ще се случи. Превеждаше с часове, предимно от английски, но и Гьоте, издаде десетки томове. Той откри на българския читател „Сърдитите млади хора“ в Англия, знаменити тогава, но не особено желани у нас. Пишеше и печаташе есета, литературна критика и какво ли още не.”      (Йордан Василев)

 

„За своите 40 години като преводач от английски Цветан Стоянов даде на литературата ни блестяща продукция. Едва ли има друг българин от неговото поколение така неотделимо сраснал с англоамериканската литература, с цялата западна култура, което му даваше силата да надскочи тесните граници на принудителната културна неграмотност и да се чувства гражданин на света.  С невероятен труд, най-прецизна взискателност и безспорен талант Цветан Стоянов откри на българския читател поетичната магия на Шели, накара го да почувства чаровния стих на Кийтс и повдигна леко желязната завеса, за да му покаже света на Томас Елиът. Той превеждаше и Джек Лондон, и Дикенс. Смъртта го намери върху отдавна мечтания от него превод на „Изгубения рай” на Милтън. Преводите му на Емили Дикинсън и на Ърскин Колдуел ще останат в българската преводна литература наравно с онова, което ни остави един Димитър Подвързачов … беше един от ония чудесни млади хора, които подземно дадоха на младата българска интелигенция имената на Скот Фитцджералд, Джеймс Джойс, Самуел Бекет, Едуард Олби и множество още запретени от варварщината на режима имена. Дори по-късно, като редактор на служебния бюлетин на Съюза на писателите, Цветан Стоянов с всеотдайност продължи службата си на заден мост между световната култура и шепата български интелектуалци.

Цветан Стоянов беше още критик и есеист от особен род. Той се появи в нашата литература заедно с дузина талантливи млади хора, които някой беше нарекъл „българското сърдито поколение”. В началото на шестдесетте години тези младежи се опитаха да стоплят полумъртвото тяло на българската литература с горещата си кръв. Йордан Радичков и Константин Павлов, Тончо Жечев и Здравко Петров, Стефан Цанев и Васил Попов и колцина други. С какъв вдъхновен идеализъм и жар това поколение обсади издателства и редакции, театри и поетични сцени, за да предяви своето право на глас… в пустиня.

Тогава Цветан Стоянов написа есето си за „Броселиандовата гора”.  Тогава той написа великолепният диалог между Конфуций и Лао Цзъ, за да изрази своето отношение към най-голямата драма на века, двубоят между индивид и общество, между личност и маса. Тогава той беше твърде далече от последните си страници на неотдавнашната си книга за алиенацията. Тогава официалната партийна критика гневно го наричаше „космополит”, „агент на упадъчната западна култура” и какво ли не. 

…Той обичаше България и българския народ с някаква негова си детинска радост, той се стремеше да го разбира, той диреше корените на националния ни дух отвъд петстотинте години, някъде в демоничното начало на поп Богомил. Той вярваше в особената звезда на тоя невероятен народ.“

(Из есе на Георги Марков , прочетено през 1971 г. по „Дойче веле“)

На 3 юли 1971 г. след поредица лекарски грешки, започнали с операция от апендицит,

Цветан Стоянов  умира само на 41 години. 

Има много странности в тази загадъчна смърт. Едва ли има по-опитни хирурзи от тези в „Пирогов“. И те да изпуснат едрия, млад и силен Цветан при най-леката интервенция! Хич не ми изглежда вероятно. При пътуване на висши делегации в чужбина понякога взимаха Цветан да превежда. Много тайни знаеше той, а същевременно никак не бе угоден на властниците със своите писания. И още една странна смърт. Мина не мина година и хирургът, който го бе оперирал, също си отиде без време.“  (Й. Василев)

От 2001 г.  Националният конкурс за есеистика носи неговото име.

 

 „Общението свърши, но красотата… остава, Вселената е пълна с нея“ .

Тази мисъл от есето  му „Броселиандовата гора“ е изписана на паметна плоча пред родната къща на писателя.