„Където глупостта е образец, там разумът е безумие.” – Й. В. ГЬОТЕ
- 26.08.2022
- 0
Наричат го „Олимпиец – Ваймарският Аполон Волфганг“.
„Не само заради неговата внушителна външност и осанка,
заради магнетичния блясък на очите му.
А най-вече заради това, защото са чувствали,
че неговия Аполоновски вид е израз
на една царствена натура – цялостна и хармонична.“
Роден е на 28 август 1749 г. във Франкфурт на Майн с родители имперски съветник и потомка на стар патрициански род, дъщеря на виден гражданин и пожизнен кмет. Детството на гениалния писател минава между изключително образован, но „мрачен и строг“ баща, труден за общуване, и майка – „природно интелигентна, весела, душевно благородна“ жена, която съчинява чудни приказки за своите Йохан и Корнелия. Децата получават от родителите си това, което всеки от тях най-добре умее да прави. Бащата, доктор по право, се грижи главно за доброто им образование. Неговата колекционерска страст към книги, картини и минерали, както и разказите за пътешествия из Франция, Италия, Холандия, силно влияят на техните интереси и мечти. Много по-младата му съпруга, обаче, е тази, която с топлота и любов възпитава у децата си стремеж към красота и поезия.
„От баща си имам своята фигура и сериозен начин на живеене, от майка си – веселата природа и склонността да съчинявам.“
Освен майчините приказки, истинска наслада за детското въображение на поета се оказва домашният куклен театър. Съвсем малък е, когато френски войски завладяват Франкфурт по време на Седемгодишната война. Настанилият се в дома на Гьоте губернатор, си устройва ателие и то става любимо място за будното дете. Тук са първите му опити да рисува, първият досег с френския театър, изкуство и култура. Гледа жадно всички представления и много млад, вече познава драмите на Расин и Корней, комедиите на Молиер.
Обучаван предимно от своя баща и частни учители, на 16 години владее отлично латински, гръцки, френски, английски. Прочел е голяма част от книгите в огромната бащина библиотека. Има сериозни познания в различни области – география, математика, религия, естествознание, музика, живопис, поезия. Пише стихчета от 8-годишен, свири на пиано, флейта и виолончело, страстно рисува (през целия си живот). Трябва да добавим добрата подготовка по танци, езда и фехтовка, за да си представим младежа, който пристига в Лайпциг през 1765 г. и се записва да учи право. Това е желанието на баща му. Неговата мечта е друга – археология, философия и стари езици. Въпреки това е отличен студент, наслаждавайки се на безгрижен и весел живот, далеч от строгия родител. Изпитите въобще не го затрудняват, дори има време за литературни занимания. Обмисля сериозно да се посвети на поезията. Но професорите, на които показва опитите си още от Франкфурт, го обезсърчават. Лошата оценка, която им дават е достатъчна причина поетът да изгори почти всичко, написано до момента. Приятелството с Фридрих Йозер – директор на Художествената академия, отваря нови хоризонти пред взора му. Въвежда го в среда на художници, отхвърлящи бароковото изкуство като остаряло, насочени към по-старите пластове на античността. Показва му красотата й през погледа на нейния първи историк Винкелман.
В лайпцигските си години (1765-1768) Гьоте прави успешни опити в лириката и драмата. Издава анонимно първа стихосбирка – „Анете“, плод на любовта му към гостилничарската щерка Кетхен. Краят на веселия студентски живот идва внезапно. След фатално падане от кон, между живота и смъртта, той решава да се завърне в родния дом. Още повече, че е в душевна криза, породена от любовни разочарования, този път идващи от Фридерике Брион. В нея вижда въплътена „ самата природа – чиста красота, неподправеност и естественост на чувствата“. Страданията на младия Гьоте постепенно са излекувани под топлите грижи на жените в семейството. А любовните рани, родили драмите „Капризите на влюбения“ и „Съвиновниците“, отстъпват място на едно съзряване, подготвящо нов етап в живота му. И той идва със заминаването в Страсбург, за да продължи образованието си. Тук среща новатора Хердер, вече наложил се в културните среди със своите смели идеи. Запознанството им прераства в искрена дружба и тя оказва огромно влияние върху светогледа на Гьоте, помага му да открие „духа на народното творчество“ и величието на Шекспировия свят.
През 1771 г. става доктор по право и се завръща отново във Франкфурт. Постъпва в адвокатската колегия, за да разбере окончателно, че това не е неговото призвание. Освен на поезията, посвещава все повече време на идеите, разисквани с Хердер и прокламирани от новото течение „Буря и устрем“. С младежки плам събира кръг от съмишленици, пише стихотворения, рецензии и активно помага за създаване на немска национална култура. От този период са одата „Прометей“, „Прафауст”, първата немска историческа драма „Гьоц фон Берлихинген с желязната ръка” и други творби, истинско вдъхновение за следващото поколение поети-романтици.
Вечно търсещ, духът му го отвежда за кратко във Вецлар „уж да практикува право във Висшия имперски съд“, а всъщност търси свобода, бягайки от обземащите го меланхолия и неудовлетворение. Остава за кратко, но достатъчно, да се влюби отново. И отново нещастно, защото любимата Шарлоте Буф вече е сгодена. Затова пък се появяват нови стихотворения и романът „Страданията на младия Вертер“, „извикал буря от въодушевление в цяла Германия, направил автора си прочут и търсен“.
Ранен душевно, Гьоте се връща пак към спокойствието на родния дом. Само на 26 години е, намира се в състояние на непримиримост и раздвоение. Точно тогава среща, влюбва се и дори се сгодява за 17-годишната Ана Елизабет Шьонеман.
„Тя е банкерска дъщеря, умна красива, обкръжена от много богатство и прелест. У Гьоте, обаче, се създава чувство, че ще се погуби като творец в тази консервативна среда на патриции. Това противоречие между любов и среда, този кръстопът Гьоте се опитва да превъзмогне.“
Заминава на пътешествие до Швейцария, но се завръща без ясно решение. „Изпълнен от страх, че може да изгуби своята творческа свобода“, чувствайки се като „прикованият Прометей“, приема с облекчение разтрогването на годежа и напуска Франкфурт. На старини ще напише:
“Никога не съм бил тъй близко до щастието си.“
Поканата за гостуване, която му отправя в този момент младият ваймарски херцог Карл Аугуст, се оказва спасителна. Гьоте пристига на 7 ноември 1775 г. във Ваймар и остава 56 години, до самата си смърт. Една цяла епоха в неговия живот. Идва като поет, но получил възможността да участва в управлението, се опитва да направи мечтаните революционни реформи. Ставайки личен секретар на херцога, таен съветник и министър, прави много за въвеждане на прогресивни промени „в духа на просветения абсолютизъм“. За да бъде максимално полезен, отделя много време за изучаване на естествените науки. Въпреки авторитета, с който решава не един тежък проблем, се налага с дипломатически такт да преодолява конфликти и недоразумения с херцога и неговия двор. В ролята на муза и пръв съветник влиза баронеса Шарлоте фон Щайн – „високо интелигентна и духовно изтънчена жена“. С нея споделя всичко дълги години, тя му помага да се освободи от „младежките си недостатъци“.
След 10 години, пожертвани като творец, той „чувства все по-силно задушаващия го въздух във Ваймар“ и се отправя към слънчева Италия за глътка свобода, която продължава близо две години (1786-1788). Венеция, Болоня, Неапол, Сицилия, Флоренция, Рим, Милано са само част от спирките по пътя. Новите преживявания и впечатления му дават нови прозрения и 850 рисунки, запазени до днес.
Когато се завръща отново при Карл Аугуст, поставя категорично своите условия на творец. Самият херцог осъзнава, че трябва да цени времето на най-големия съвременен немски поет, носещ слава на двора му. Освобождава го от много задължения, но оставя едно – да поощрява разцвета на науката и изкуството във Ваймарското херцогство. Под ръководството на великият поет са театърът, Художествената академия, Йенския университет и други институти. Магнетичното му присъствие там привлича известни интелектуалци като братя Хумболт, Шелинг, Фихте, Хегел, Шилер.
След „приказката“ Италия се чувства „духовно самотен“. Точно тогава получава истински дар от съдбата – срещата, дала начало на 11-годишно приятелство с Шилер. И родила едно писмовно богатство, говорещо за подкрепата и силните творчески импулси, които си дават двама велики творци. Те не могат един без друг, воюват заедно срещу посредствеността, издават общи списания, в които заявяват възгледите си за литературата и изкуството. Гьоте завършва романа „Вилхелм Майстер“, написва поемата „Херман и Доротея“ и редица балади. Пише на своя приятел:
„Вие ми доставихте втора младост и ме направихте пак поет, какъвто бях престанал вече да бъда.“
Това е много ползотворен период за него, продължил до ранната смърт на Шилер през 1805 г. След нея Гьоте трудно се съвзема, става язвителен и затворен, изоставя някои от служебните си задължения, отново потъва в самота. Секва и вдъхновението му за поезия. Чувства се, сякаш очаква своя край. Години преди това в живота му е влязла 23-годишната продавачка на цветя Кристиане Вулпиус, на която посвещава „Римски елегии“ и други свои творби. Истинско „дете на народа“, тя го дарява със своята „топла, земна любов“ и четири деца, от които жив остава само синът им Аугуст. Поетът й отвръща с обич, уважение, дори брак. Тя е негова живителна сила в тежките дни, които идват с настъплението на Наполеоновите войски в Прусия през 1806 г. Две години по-късно, на конгреса в Ерфурт, срещнал двама императори, се състои и друга знаменита среща – между Наполеон и Гьоте, последвана от Орден на Почетния легион за поета и покана да продължи живота си в Париж. Симпатията е взаимна:
„Аз признавам охотно, че в живота ми не можеше да ми се случи нещо по-голямо и по-радостно от това да се срещна с френския император.“
Великият немски писател наближава 60 години, „физически и духовно бодър, запазил красотата и внушителния си вид“:
„Чело, нос и очи са на олимпийския Юпитер … не можете да си представите по-хубава ръка от неговата и при разговор той жестикулира с огън и очарователна грация. Говори тихо, но с прекрасен глас … И как влиза в стаята, как ходи! Той е роден цар на света.“ (граф Бодисин)
И решава, че е време да разкаже живота си, подобно на Русо в своите „Изповеди“. Така се ражда неговата „Поезия и истина“ – книга, която „възвисява поколенията в Германия“, „един от най-ценните литературни животописи в световната литература“.
Паралелно с това, „враг на всичко политически тревожно“, творецът бяга от реалността на френското владичество в Германия далеч-далеч на изток. Към китайската, арабска и персийска литератури, към Корана и поезията на Хафез. Негова муза и партньорка в това духовно забавление е Мариане фон Вилемер, жената, която му връща младостта. Техните разменени поетически послания, облечени в „чужди одежди“, излизат в 12 книги под името „Западно-източен диван“.
Роден поет, Гьоте превръща всяко чувство и преживяване в поезия. Но ЛЮБОВТА е тази, която му дава най-силен импулс за творчество.
