„Никога не съм бил наистина луд, освен в случаите, когато беше намесено сърцето ми.“ – Едгар Алън По

„Изумителното му въображение, невероятната му любов към Красотата

във всичките й форми, несретният му живот, ранната му смърт, го превръщат

в един от трагичните гении на световната литература.“

7 октомври 1849 година – в болницата на град Балтимор умира пациент, намерен дни преди това на улична скамейка в окаяно състояние и безсъзнание. Случаят не е изключение в онези години за Америка и не би направил голямо впечатление, ако човекът не е самият Едгар Алън По. Причината за смъртта на известния журналист и писател остава загадка. Предположенията са, че е упоен, ограбен и захвърлен, а може би и принуден многократно да гласува преди това – практика,  често срещана тогава.

И ако физическите му убийци остават неизвестни, то поне се знае кой „поставя началото на една крайно враждебна кампания срещу поета, породила ожесточени спорове, които не стихват и в наше време“.

Още на 9 октомври в „Ню Йорк Трибюн“ е отпечатана „злостна и цинична статия“, в която се съобщава:

„ Почина Едгар Алън По. Той умря вчера в Балтимор. Тази вест ще порази мнозина, но малцина ще бъдат огорчени от нея. У нас го познаваха добре като поет – било лично, било по име. Четяха го в Англия и други европейски страни, но той нямаше приятели.“

Авторът, скрит зад псевдонима Лудвиг, се оказва „най-коварния враг на По“ – Руфъс Грисуолд. Намерил възможност да излее злобата си, той публикува фалшифицирана кореспонденция с писателя и дори си позволява да напише предговор към посмъртно издадените му събрани съчинения. Неговите „клеветнически писания, пропити със завист и маниакална омраза, дълго време са почти единствените източници на сведения за Едгар Алън По и именно те предопределят до голяма степен необяснимо силното отрицателно отношение към писателя в родината му.“

Мистериозна е не само смъртта на писателя, но и животът му е не по-малко изпълнен с неясноти, странности  и превратности.

Роден на 19 януари 1809 година в Бостън сред пътуващи артисти, каквито са и родителите му, той ги  загубва преди да навърши 2 години. Попада в семейството на Джон Алън – богат търговец на тютюн от Вирджиния. Като единствено дете там, е обграден от разкош и внимание. За него се грижи армия от бавачки, прислуга, учители. Едва 6-годишен е, когато всички заминават за Англия и той е записан да учи в престижен лондонски пансион. Ранната среща с тази страна и типичните за нея възпитание, култура и стил на живот, оставят трайна следа върху него. И след години в Америка се завръща почти „идеален младеж“ – красив, умен, силен и даровит“. Но и това сякаш е привидно, както самото му пребиваване в богаташкото семейство. От една страна разкош, който предразполага към „аристократични илюзии“. От друга – отказ да бъде осиновен и признат за наследник. Горд и свободолюбив, Едгар отказва да бъде моделиран от благодетеля си, изискващ пълно подчинение от него. Скоро се стига до разрив между тях и останал без финансова помощ, младежът напуска университета, в който е постъпил само преди  година. Следват лутания и скиталчества, обгърнати в тайнственост и загадки. Подобно на своя идол още от детските години – Байрон, решава да тръгне за Гърция и да се бори за свободата й, но вместо това се озовава в армията. Две години едва понася казармената дисциплина. И когато умира съпругата на Алън, се помирява с благодетеля си, приемайки условието му да постъпи във военното училище в Уест Пойнт. Но не за дълго, бързо изоставя и това занимание. Отново е без пари и отново „скита от град на град, за да търси работа“.  „Води жалко съществуване“, изпълнено с лишения и разочарования. Едно нещо не спира да прави през всичките тези години – да пише. През 1827 г. -1831 г. издава три стихосбирки („Тамерлан и други стихотворения“, „Ал Аарааф, Тамерлан и други стихове“ и „Стихотворения“ ). Липсата на успех го отказва от поезията и насочва към прозата. Работи в различни американски периодични издания като редактор, рецензент, литературен критик, публикува разкази и новели.

По време на своите странствания, често гостува в Балтимор при мисис Клем – сестра на баща му. Тя винаги помага в трудни моменти, а когато се оженва за дъщеря й Вирджиния, тя почти издържа семейството им. Но бедите не свършват за Едгар. Любимата му съпруга е покосена от туберкулоза и всеки ден е битка с болестта. Той живее с тази болка години наред. Неспособен да приеме „страданията и собственото си безсилие“ в тази ситуация, все по-често търси „утеха и забрава в алкохола и опиума“. И създава най-добрите си творби. През 1840 г. издава първия си сборник с разкази – „Гротески и арабески“. Често в центъра на сюжета стои смъртта на красива жена. Така е и в последната му книга с поезия – „Гарванът и други стихотворения“ (1845). 

„Майстор на художествената форма и композицията“, Едгар Алън По използва своя „ аналитичен интелект и голямо въображение“, за да изследва най-вече „тъмните страни на живота“ и „вътрешната територия на човека“. Романтик в поезията и новатор в разказите, той е „безспорно първият сериозен представител на детективския жанр“ : „Убийствата на улица „Морг“, „Загадката на „Мари Роже“, „Откраднатото писмо“, „Златният бръмбар“. Неговият герой Дюпен е първият образ на детектив, черти от който намираме в много от по-късно създадените му „събратя“.

С фантастично-приключенските разкази, които създава, става предшественик на научната фантастика и оказва голямо влияние върху писатели като Хърбърт Уелс и Жул Верн. Последният пише роман – продължение на „Историята на Артър Гордън Пим“ от Едгар По, наречен „Антарктическа мистерия“.

Своята популярност дължи до голяма степен на „страшните“ си разкази, често свързвани с английския „готически“ роман. Умеещ да „сстетизира дори ужаса“, По създава в тях силно въздействаща атмосфера на дълбок, психологически страх. Интересът му е насочен към злото, дремещо в човека, защото „най-страшните чудовища са тези, които дебнат в душите ни“.

Неразбиран в родината си и приеман за „ужасното дете“ на американската литература, днес Едгар Алън По е поставен сред нейните класици. Истински ценен винаги е бил в Европа, главно от колегите си поети – Шарл Бодлер, Пол Валери, Уилям Йетс. Особено близък го чувстват декадентите, които „го обявяват за свой предшественик и вдъхновител“.

Августина Савова