„Не съществува нито минало, нито бъдеще, а съществува тази минута, която предстои да се преживее.“ – Михаил Салтиков–Шчедрин

Михаил Евграфович Салтиков е дете на феноменалния за руската литература XIX век, дал велики и гениални творци на света, ненадминати до днес като Пушкин, Лермонтов, Гогол, Толстой, Тургенев, Достоевски, Чехов. Избрал да пише и издава под псевдонима Николай Шчедрин, той оставя не само огромно по обем сатирическо творчество, но и забележително като дълбочина, размах, актуалност и оригиналност.

„Едва ли има друг руски писател, който да е показал повече тъмни и уродливи страни от живота на буржоазно-крепостническа Русия“.

Роден е на 15 януари 1826 г. в Тверска губерния. Отгледан в семейното имение, получава възпитание и начални познания под специалните грижи на гувернантка и домашни учители. Неговият дворянски произход и престижното образование, което по-късно получава в Царскоселския лицей, му създават великолепни възможности за блестяща кариера в имперска Русия. Вместо това той избира пътя на истината и справедливостта. Съвсем млад става част от нелегалния кръжок на Петрашевски, в който се събират философи, учени, литератори, военни с антикрепостнически настроения и мечти за по-справедливо общество. В техните идеи царската власт вижда заплаха и през 1848 г. унищожава организацията, осъждайки на смърт 21 участници, сред които е и Достоевски. Самият Салтиков-Шчедрин още преди това е арестуван и заточен във Вятка заради първите си публикувани повести („Противоречия“ и „Обърканото дело“). В тях авторът, изпитващ силно влияние от френските социалисти и Жорж Санд, разкрива опасни за властта идеи и позиция. Цели осем години от живота му преминават в далечното градче като губернски чиновник – време, през което натрупва много впечатления за провинциалния живот. „Тежкото изпитание“ се превръща в „отлична житейска и литературна школа“: „В този малък отрязък от империята по своеобразен начин се отразява нейният живот. Отразява се при това като в криво огледало.“

Всичко видяно и преживяно ще използва в бъдещите си произведения и най-вече в книгата, която му отваря вратите към голямата литература – неговите „Губернски очерци“ (1856-1857). Получава висока оценка от литературната критика, която го определя за наследник на великия Гогол.

През 1855 г. Николай I умира и писателят получава правото „да живее, където поиска“. Завръща се в столицата заедно със съпругата си Е. А. Болтина – 17-годишната дъщеря на вицегубернатора, която среща във Вятка. В Петербург постъпва на служба в министерството по вътрешни дела. Няколко години след това е назначен за вицегубернатор на Рязан и Тверн. Макар да пише в руските литературни списания през това време, той повече е отдаден на своята държавна кариера. През 1862 г. става редактор на сп. „Современник“ и издава сборниците „Невинни разкази“ и „Сатири в проза“. Приключва с държавната служба в 1868 г. и се посвещава единствено на творчеството. Редактира сп. „Отечествение записки“, а след смъртта на Некрасов става главен редактор. Написва „Историята на един град“, „Писма за провинцията“, романа „Господа Головльови“. Своеобразна кулминация за Салтиков-Шчедрин са неговите „Приказки“, написани на „езоповски език“ заради царящата в Русия цензура. А романът „Пошехонска старина“ е завършекът на едно силно и безпощадно към духовната и морална деградация литературно творчество.

На 10 май 1889 година писателят умира. Погребан е във Волковското гробище на Санкт Петербург близо до гроба на Тургенев. Това е неговото последно желание.

Августина Савова